Выбрать главу

Пъхна плика с изобличаващите сведения във вътрешния джоб на сакото си. Лорета долови отчаянието му.

— Не изглеждаш въодушевен.

— Не мога да се надявам на по-изчерпателна информация. Трябва да се чувстваш горда, че толкова бързо успя да се стегнеш и да свършиш това, за което те помолих. Напълно заслужи прошката ми. Благодаря ти!

Хамънд се приготви да стане, но тя протегна ръка и го спря.

— Какво ти е, Хамънд?

— Не зная какво имаш предвид.

— Мислех, че ще заподскачаш от радост.

— Безспорно си свършила добра работа.

— При това само за два дни.

— Не мога да отрека, че се справи невероятно бързо.

— Сега определено има за какво да се заловиш, нали?

— Права си.

— Тогава защо си толкова мрачен?

— Признавам, че съм смутен.

— От какво?

— От това — каза той и потупа джоба на сакото си. — Сега разбирам, че изобщо не умея да преценявам хората. Честна дума, не мислех, че е способна на…

Не довърши мисълта си.

— За Алекс Лад ли говориш? — Хамънд кимна. — Мислиш, че е невинна? Че Смайлоу е тръгнал по погрешна следа? Тя представи ли алиби?

— Слабо е. Казва, че била на някакъв панаир в Бюфорт. Няма кой да го потвърди. — Сега му бе по-лесно да лъже. Дори близките си приятели. — Във всеки случай, като се имат предвид тези нови сведения, липсата на солидно алиби изглежда несъществена подробност.

— Бих могла…

— Извинявай, Лорета. Както ти казах, денят ми беше тежък и съм уморен.

Опита да й се усмихне, но не успя. Мрачната атмосфера в бара го задушаваше. Димът му се струваше още по-гъст. Постепенно се предаваше на отчаянието. Чувстваше пулсираща болка в слепоочията и гадене. Лорета беше изключително проницателна. Не се осмеляваше да я погледне в очите, защото се боеше, че ще издаде твърде много.

— Утре ще получиш парите си.

— Търсих под дърво и камък, Хамънд.

— Свършила си страхотна работа.

— Но се надяваше да открия повече.

Всъщност не знаеше какво се бе надявал да узнае, но със сигурност не това, което чу.

— Не, не. Тези сведения са достатъчни, за да дам ход на делото.

В трогателен стремеж да го окуражи Лорета стисна ръката му.

— Мога да продължа.

— Първо ми дай време да помисля. Сигурен съм, че вече разполагам с достатъчно материал. Ако имам нужда от още нещо, ще ти се обадя.

Хамънд едва издържаше без свеж въздух. Издърпа ръката си, напомни на Лорета, че не бива да пие, благодари й за чудесно свършената работа и бързо се сбогува.

Когато излезе, нощният въздух навън не бе нито свеж, нито прохладен. Беше задушен и неподвижен и го караше да чувства дробовете си като натъпкани с памук.

Дори часове след залез слънце тротоарът излъчваше топлина, която изгаряше краката му през подметките на обувките. По кожата му бе избила пот и дрехите му бяха залепнали. Както като дете, когато бе болен. След пристъп на, треска майка му събличаше мократа му пижама, сменяше чаршафите на леглото и го уверяваше, че потта е признак, че скоро ще оздравее. Но той не се чувстваше по-добре. Предпочиташе високата температура пред непоносимата влага по кожата си.

Край улицата бе пълно с хора, които се шляеха безцелно край къщите. Търсеха интересно занимание, което означаваше да се напият в някоя кръчма, да откраднат нещо, от което се нуждаят, да обезобразят нечия къща или кола само защото им доставя удоволствие или да подготвят кърваво отмъщение някому. Друг път Хамънд се чувстваше напрегнат заради опасностите, които застрашаваха човек, чието място очевидно не бе в този квартал. И бели, и цветнокожи ехидно се подсмихваха с откровено презрение. За тях той бе богат натрапник, попаднал сред мизерстващите, и негодуванието им бе очевидно. Обикновено бе нащрек, докато вървеше към колата си, почти в очакване да я намери опустошена. Но тази вечер съзнанието му бе заето е други грижи и не обръщаше внимание на враждебните погледи, отправени към него.

Докладът на Лорета за Алекс го бе накарал да се почувства в безизходица. Компрометиращата информация бе унищожителна. Емоционалното й въздействие върху него бе жестоко. Всичко му се струваше така невероятно, че все още не можеше да направи разлика между отделните аспекти.

Когато Смайлоу узнаеше историята й — а бе само въпрос на време сътрудниците му да я разкрият, — щеше да подскочи от радост. Стефи щеше да полее събитието с шампанско. А за него и Алекс — в професионален и личен план, разкритията щяха да бъдат разтърсващи. Сякаш над главата му висеше огромна топка олово. Кога ли щеше да се стовари? Днес? Утре? Колко дълго щеше да трае това напрежение? Докога щеше да се бори със собствената си съвест? Въпреки че часът на смъртта я елиминираше като извършител на убийството, нямаше съмнение, че до известна степен е замесена.