— По дяволите! Пусни ме!
Той я завъртя и я притисна до отворената врата на колата. За да избяга, трябваше или да заобиколи, или да мине през него. Твърдо бе решил първо да я накара да го изслуша.
— Не искам да остана с това впечатление, Алекс.
— Е, все пак благодаря. Толкова се радвам, че не искаш да мислиш за мен като за уличница и убийца.
— А в какво друго трябва да вярвам?
— В каквото искаш, само ме остави на мира.
— През цялото време, дори когато беше очевидно, че лъжеш, аз продължих да се съмнявам. До тази вечер.
Широко разтвори предниците на сакото си, за да й покаже плика във вътрешния джоб.
Изведнъж тя застина. За миг остана загледана в пакета и Хамънд видя как устните й трепнаха, което му се стори признак на угризение. Но когато вдигна очи, Алекс го погледна дръзко и гордо.
— Пикантно четиво?
— Съсипващо. Безспорно съсипващо. Това е оръжието, с което ще те притиснат до стената.
— Тогава какво чакаш?
— Когато Смайлоу се добере до това, ще действа незабавно.
— Защо не му се обадиш? Дай му компрометиращите записки. Нали получи това, което искаше и за което плати.
— Давам ти възможност да обясниш.
— Мисля, че фактите са достатъчно красноречиви.
— Значи трябва да приема всичко за истина?
— Не ме интересува как го приемаш.
— Добре. Мога да го изтълкувам по един-единствен начин. — Притисна я с тялото си. — Явно доста си преживяла, скъпа.
Хладнокръвното й надменно изражение изчезна. Опита се да го отблъсне с ръце.
— Пусни ме!
Той не отстъпи.
— Сега разбирам, че онова, което направи в събота, не беше просто съблазняване.
— Не съм те съблазнила.
— Сигурно, но тези номера са ми познати. Замесена си в углавно престъпление и нарочно въвлече и мен. Защо, Алекс? Съзнателно ме изправи пред дилема като прокурор. Накара ме да участвам в това… без да знам какво е то.
— Няма никакво „то“. И не е имало. Докато Петиджон не се оказа мъртъв.
— Той участваше ли?
— Не слушаш ли? — извика Алекс.
— Срещу мен ли беше скроена последната му интрига? Моето падение ли планираше, преди да бъде убит?
— Не знам. Убийството му няма нищо общо с мен.
— Иска ми се да можех да ти повярвам. Срещата ни не беше случайна, Алекс. Ти сама призна.
Тя се опита да се измъкне, но Хамънд препречи пътя й и сложи ръце на раменете й.
— Няма да си тръгнеш, докато не узная истината. Как разбра, че ще бъда на панаира?
Алекс поклати глава.
— Как разбра?
Упорито продължи да мълчи.
— Кажи ми, Алекс. Как разбра, че отивам там? Не е възможно да си знаела предварително. Единственото обяснение е, че си ме…
Хамънд не довърши мисълта си. Изгледа я проницателно и стисна раменете й.
Очите й му разкриха достатъчно.
— Проследила си ме — тихо каза Хамънд.
Алекс се поколеба, както му се стори, цяла вечност. Най-сетне бавно кимна:
— Да, проследих те от „Чарлз Таун Плаза“.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
— Значи през цялото време си знаела, че съм бил там?
— Да!
— С Петиджон?
— Точно така.
— А не каза нищо. Защо?
— Ако ти кажа сега, няма да повярваш.
Тя втренчи поглед в сакото му, сякаш виждаше през тъканта плика във вътрешния джоб. Беше ядосана. Но изглеждаше и дълбоко натъжена.
— Това е грозна история, но нямаш представа колко ужасна беше действителността. — Очите й отново срещнаха неговите. — Значи мнението ти за мен ще зависи от някакъв доклад, а не от това, което представлявам сега.
— Аз няма да…
— Напротив! — разгорещено го прекъсна тя. — Издават го начинът, по който ме гледаш, и наглите ти инсинуации. Лесно е да съдиш от високото място, на което стоиш, нали? Ти произхождаш от известна и богата фамилия. Гладувал ли някога дни наред, Хамънд? Стоял ли си на студено, защото сметката за отопление не е била платена? Знаеш ли какво е да не можеш да се изкъпеш, защото няма пари за сапун?
Той се опита да хване ръката й, но Алекс я издърпа.
— Не, не ме съжалявай. Понякога се радвам, че животът беше тежък, защото ме направи силна. Затова станах такава а, каквато съм, и умея да помагам на хората. Защото нищо, което ми разказват, не ме шокира. Напълно приемам околните с техните странности, защото докато не преживееш нещо, което друг човек е преживял, нямаш право да го съдиш за поведението му. Докато не погладуваш и не понесеш унижение, което да те накара да намразиш себе си заради това, което вършиш… докато не повярваш, че си измет, че не заслужаваш ничия любов, любовта на един човек…
Тя замълча и бързо си пое дъх, при което гърдите й потрепериха. След това сви ноздри и дръзко вдигна глава, опитвайки се да спре сълзите, които се стичаха по бузите й.