— Приятно четене, Хамънд.
Отблъсна го и решително тръгна към ъгъла. Хамънд я проследи с поглед, сигурен, че каквото и да кажеше, не би стигнало до обсебеното й от гняв съзнание. Изруга, подпря се с лакът на покрива на колата и отпусна глава върху ръката си. Но остана така само няколко секунди.
Приглушен писък го накара рязко да се обърне.
Алекс тичаше обратно към тясната уличка. Преследваше я някакъв мъж.
— Има нож! — извика тя.
Нападателят я сграбчи за косите и я принуди внезапно да спре. Вдигна ръка и Хамънд видя блясъка на стоманеното острие. Без да мисли, се втурна към мъжа, удари го с рамо в ребрата и го накара да загуби равновесие.
За да не падне, нападателят неволно я пусна. Тя, залитайки, се отдръпна. Хамънд едва успя да осъзнае, че за момента Алекс е вън от опасност, но забеляза сребрист отблясък близо до корема си. Неволно се предпази е ръка. Автоматично отварящият се нож я разряза от лакътя до китката.
Невъоръжен срещу човек с нож — безспорно щеше да загуби. Единствената отбранителна хватка, която знаеше, бе научил на тренировка по футбол. За да достави удоволствие на баща си, беше станал доста агресивен играч.
Сега инстинктивно приложи тактиката, която се бе оказвала ефективна, ако реферът не вдигнеше флаг. Наведе глава напред, сякаш се готвеше да удари противника си по гръкляна, но спря малко преди да го докосне. Негодникът реагира, както се очакваше: отметна глава назад и адамовата му ябълка остана открита, от което Хамънд се възползвай я удари с ръка. Знаеше, че предизвиква адска болка и нападателят ще има нужда от няколко секунди, за да се опомни.
— Качвай се в колата! — изкрещя той на Алекс.
Хамънд вдигна крак към слабините на мъжа, но не улучи и го ритна по бедрото. Ударът не бе много болезнен, но спечели още секунда, в която се затича назад към колата, избягвайки движенията на острието. Алекс се бе качила през отворената врата откъм шофьорската седалка и се бе прехвърлила от другата страна. Той буквално се строполи по гръб на седалката и заби пета в корема на нападателя. Негодникът залитна назад, но успя да нанесе още един удар. Хамънд чу как разпори тъканта на панталона му.
Пресегна се към дръжката на вратата и успя да я затвори и заключи. Противникът му, който бе възстановил равновесието си, блъскаше с юмруци по стъклото и сипеше ругатни и смъртни заплахи.
Дясната ръка на Хамънд бе хлъзгава от кръвта, но той успя да пъхне ключа и да запали двигателя. Придвижи лоста за скоростите и рязко натисна газта. Гумите изсвистяха, когато колата му се понесе по уличката и сви зад ъгъла.
— Хамънд, ранен си!
— А ти? — За миг отмести поглед от пътя към Алекс. Беше седнала на колене и се бе навела да види ръката му.
— Аз съм добре, но не и ти.
Остатъците от десния му ръкав бяха напоени с кръв, която продължаваше да се стича от ръката му, и воланът бе станал толкова хлъзгав, че едва успяваше да го държи. Бе принуден да управлява само с лявата ръка, но това не го забави. Мина на червено.
— Може би са цяла банда. Ще ни ограбят и ще откраднат колата. Трябва да се измъкнем от този квартал.
— Не се опитваше да открадне нищо — каза тя със забележително хладнокръвие. — Причакал ме е. Извика ме по име.
Хамънд втренчи поглед в нея. Колата се отклони от пътя и едва не се блъсна в телеграфен стълб.
— Хамънд! — извика тя.
Когато той овладя волана, каза:
— Към спешното отделение. Имаш нужда от няколко шева.
Той пусна кормилото за секунда, за да изтрие челото си с левия ръкав. Бе плувнал в пот. Чувстваше влагата по лицето и косите си. Стичаше се по гърдите му и се събираше в слабините. Сега, след като приливът на адреналин бе отминал, усети въздействието от случилото се и от това, което би могло да се случи. С Алекс имаха късмет, че са живи. „Господи, можеше да я убие!“ Мисълта колко близо е била до смъртта го накара да се почувства слаб и да затрепери.
На първото голямо кръстовище, до което стигнаха, трябваше да спре на червен светофар. Няколко пъти вдиша дълбоко, за да проясни съзнанието си от шума, който напомняше бръмчене на рояк пчели.
— И кракът ти кърви, но повече се тревожа за ръката — каза Алекс. — Мислиш ли, че мускулът е засегнат?
Зелено. Хамънд силно натисна газта и колата профуча като ракета. След секунди превиши ограничението за скоростта. Болницата се виждаше на няколко пресечки пред тях.
— Хамънд, добре ли си?
Гласът на Алекс му се стори далечен.
— Чудесно.
— Можеш ли да караш?
— Ммм.
— Не мисля. Спри тук. Аз ще карам.
Опита се да й каже, че е добре, но не можа да подреди думите и изрече нещо безсмислено и неразбираемо.