— Хамънд? Хамънд?! Трябва да завиеш тук. Спешното отделение…
— Не.
— Губиш много кръв.
— Ти си лекар.
Господи, едва движеше езика си.
— Не такъв, от какъвто се нуждаеш — извика тя. — Трябва ти болница. Инжекция против тетанус. Може би дори кръвопреливане.
Той поклати глава и промърмори:
— У дома.
— Моля те, прояви разум!
— Ние двамата… — Погледна я и отново тръсна глава. — Ще загазим.
Алекс се поколеба няколко секунди, но очевидно стигна до същото заключение. Пресегна се и хвана окървавения волан.
— Добре, но аз ще карам.
Успя да придвижи колата до бордюра и да спре. Беше необходимо известно усилие и настойчивост, за да придума Хамънд да разменят местата си. Слезе, заобиколи, отвори вратата и му помогна да стане. Едва се държеше на краката си. Настани го на другата седалка и закопча предпазния колан. Веднага щом се намести, Хамънд отпусна глава назад и затвори очи.
Не можеше да го остави да заспи.
— Хамънд, какъв е адресът ти? — Взе клетъчния му телефон и започна да набира номера. — Хамънд!
Той измърмори името на улицата и номера.
— Срещу яхтклуба. Точно…
Извърна глава във вярната посока. За щастие Алекс знаеше коя е улицата. Намираше се на няколко пресечки. Щяха да стигнат за минути.
Друг въпрос бе дали ще успее да убеди доктор Дъглас Ман да направи посещение на пациент.
Истинско чудо бе, че помнеше домашния му телефон. Вдигна след второто позвъняване.
— Дъг, Алекс е. Слава богу, че си у дома!
Описа му положението, докато шофираше, но пропусна да каже, че нападението не е било случайно.
— Струва ми се, че трябва да го откараш в болница.
— Дъг, моля те за услуга.
Макар и с неохота, той попита за адреса. Продиктува му го, докато завиваше към улицата.
— Стигнахме. Ела колкото е възможно по-скоро. Бутонът за вратата на гаража бе до огледалото. Натисна го, вкара колата и затвори веднага щом угаси двигателя.
Слезе и я заобиколи. Очите на Хамънд все още бяха затворени. Беше блед. Когато се опита да го събуди, той простена.
— Няма да бъде лесно, но трябва да те пренеса вътре. Можеш ли да прехвърлиш краката си отвън?
Едва ги вдигна, сякаш тежаха цял тон, но успя. Тя плъзна ръце под мишниците му.
— Стани, скъпи, и се облегни на мен.
Той го направи, но когато раздвижи дясната си ръка, потръпна от болка.
— Съжалявам — сериозно каза Алекс.
Сякаш трябваше да пренесе осемдесеткилограмова парцалена кукла. Хамънд не можеше да контролира движенията си, но последва указанията й и успя да се изправи на крака. Повлече го към задната врата.
— Заключена ли е? Има ли алармена инсталация?
Той поклати отрицателно глава.
Влязоха в кухнята.
— Къде е най-близката баня?
Хамънд посочи с лявата си ръка. В един къс коридор между кухнята и хола имаше малка тоалетна с душ. Стовари го върху капака на чинията и натисна ключа за осветлението. Едва сега успя добре да огледа раните му.
— Господи!
— Добре съм.
— Напротив, не си.
Кожата на ръката му бе разтворена. Трудно бе да се каже колко дълбок е разрезът, защото раната бе обляна в кръв. Трябваше незабавно да стори нещо. Свали сакото му и откъсна разпорения ръкав до рамото. Грабна няколко кърпи от декоративната закачалка и пристегна ръката му с надеждата да намали кръвотечението.
Застана на колене и се опита да разкъса крачола, но платът бе твърде здрав и тя нервно го повдигна до коляното му. Раната на прасеца не бе така дълбока, но също изтичаше доста кръв. Част от нея бе попила в чорапа. Обърна празното кошче за смет, повдигна крака му върху него и го стегна с кърпи, както ръката.
Изправи се, отмести с окървавената си длан един кичур и погледна часовника си.
— Къде се бави? Досега трябваше да е дошъл.
Хамънд хвана ръката й.
— Алекс?
Тя престана да нервничи и го погледна.
— Онзи можеше да те убие — задъхано промълви той.
— Но не успя. Тук съм.
Стисна ръката му.
— Защо не им каза?
— Че си бил при Петиджон?
Хамънд кимна.
— Защото след първия разпит помислих, че ти си го убил. Лицето му стана още по-бледо.
— Помислила си…
— Не мога да ти обясня всичко сега, Хамънд. Твърде заплетено е. В това състояние дори се съмнявам, че ще запомниш нещо. Засега ще ти кажа само, че отначало лъжех, за да защитя себе си. Но след като разбрах, че Петиджон е бил застрелян, продължих да лъжа, за да защитя…
Хамънд премигна и я изгледа озадачено.
— …теб.
На вратата се позвъни. Тя освободи ръката си.
— Докторът пристигна.
Той се събуди и уплашено прошепна името й. Имаше нещо, което трябваше да й каже. Нещо, за което се налагаше незабавно да поговорят.