— Алекс.
Бе останал без глас и това го разтревожи. Направи опит да стане. Не можеше да движи ръката си и внезапно си спомни какво се бе случило.
Отвори очи. Лежеше в своето легло. Стаята бе полутъмна. Светеше само малката нощна лампа, преместена от хола в спалнята.
— Тук съм.
Алекс дойде до леглото, наведе се и сложи ръка на рамото му. Докато спеше, тя бе взела душ и бе измила косите си. Вече не бе изцапана с кръвта му и бе облякла една от най-старите му меки тениски. Точно както във вилата.
— Можеш да вземеш още една обезболяваща таблетка, ако искаш.
— Добре съм.
— Да ти донеса ли вода?
Той отказа.
— Тогава заспивай отново.
Зави го с чаршафа, но когато понечи да се отдалечи. Хамънд притисна ръката й към гърдите си.
— Колко е часът?
— Малко след два. Поспа два часа.
— Кой беше докторът?
— Един приятел. Добър приятел. Можем да му имаме доверие.
— Сигурна ли си?
— Да кажем, че ми върна професионална услуга. Настойчиво ме посъветва да те откарам в спешното отделение, но го предумах.
— Какво му каза?
— Че не желаеш да даваш показания в полицията и да се замесиш в скандал.
— Задоволи ли се с това обяснение?
— Не, защото тази сутрин видя Смайлоу и тайфата му пред къщата ми. Знае, че става нещо, но не му дадох възможност да възрази. Ако раните ти изискваха по-сериозни грижи, сама бих настояла да отидем в болницата, каквото ще да става. Но след като ги почисти, се убедих, че ще може да се справи и тук. Всъщност може би получи по-добра медицинска помощ, отколкото биха ти оказали в спешното отделение. При това много по-бързо.
— Спомените ми за него са смътни.
— Инжектира ти упойка, която почти те приспа, затова не съм изненадана, че не си спомняш много. Имаше сериозни наранявания. Беше изтощен и немощен от загубата на кръв. — Тя се усмихна и го погали по челото. — Доста трудно успях да те кача по стълбите. Иска ми се някой да ни беше снимал с видеокамера. Бихме могли да го изпратим в „Най-смешните домашни клипове“.
— Все още ли имам дясна ръка?
Алекс отвърна на шегата му със сериозен тон:
— Лекарят искаше да я отреже, но му казах, че ще го стори само през трупа ми.
— Благодаря ти.
— Пак заповядай. Всъщност раната не е твърде дълбока. Кожата беше разрязана, но — слава богу! — нямаше засегнати мускули или нерви. Кракът ти не се нуждаеше от шев. Той каза, че сам ще заздравее след няколко дни. Направи ти инжекция против тетанус и още една с антибиотик. Ще те наболява. Остави антибиотици за пиене и обезболяващи таблетки, които можеш да вземаш на всеки четири часа.
Бинтованата му ръка бе положена върху възглавница.
— Тежи като олово, но не ме боли.
— Заради местната упойка. Когато действието премине, ще чувстваш болка. Утре ще се радваш, че имаш таблетките. Другата седмица ще отстранят конците ти. Дотогава трябва да я държиш отпусната или вдигната високо и да я пазиш от мокрене.
— Целият бях в кръв.
— Изкъпах те легнал.
— Жалко, че съм го проспал.
Усмихна се, но му струваше голямо усилие да държи очите си отворени.
— Почистих колата ти и банята. Не остана нито едно петно.
— Ти си ангел на милосърдието.
— Само донякъде. Трябваше да сляза долу и да изпера кърпите.
— Просто ги изхвърли.
— Предположих, че ще го кажеш, затова го направих. Освен това предпочитам да стоя до теб и да те наглеждам.
Нежно прокара пръсти през косата му. Той леко се размърда, търсейки по-удобно положение. Но след миг се смръщи.
— Все пак ще ти дам таблетка.
Този път не възрази. Почти бе задрямал отново, когато тя сложи хапчето в устата му, внимателно повдигна главата му и поднесе към устните му чаша вода. Преглътна обезболяващото.
Когато отново го отпусна на леглото, той се възпротиви и притисна лице към гърдите й. Примамваха го през меката тъкан на тениската. Обхвана с устни зърното й.
— Трябва да спиш — прошепна тя и нежно положи главата му върху възглавницата.
Хамънд въздъхна недоволно, но очите му бързо се затвориха. Усети лека целувка по веждата си. И нещо друго. Когато отново отвори очи, видя сълзите й. Дори докато я гледаше, по бузата й се търкулна още една.
Укорявайки себе си, попита:
— Заради онези проклети бележки ли плачеш? Или заради начина, по който реагирах? За бога, Алекс, извинявай! — Беше искрен. Съжаляваше за всичко. За ужаса, който бе преживяла в детските и юношеските си години, и за подигравателното си държане. — Постъпих като истински негодник.
Тя поклати глава:
— Спаси живота ми. Раниха те заради мен. Ако не бях дошла там…
— Шшт.