Протегна лявата си ръка и докосна бузата й. Алекс я хвана и я притисна към гърдите си, наведе се и обсипа с целувки пръстите му.
— Толкова се страхувах, Хамънд. — Устните й се плъзнаха по ръката му. Притисна я към влажната си буза. — Толкова пострада заради мен. И ще продължиш да страдаш.
Той направи усилие да остане буден, защото това бе важно.
— Алекс… обичам те.
Тя внезапно пусна ръката му, сякаш я бе опарила.
— Какво?
— Обичам…
— Не, грешиш, Хамънд — подвикна Алекс тихо, но решително. — Не го казвай. Дори не ме познаваш.
— Познавам те. — Хамънд затвори очи за няколко скъпоценни секунди и се опита да събере сили да изрече това, което искаше да каже. — Обикнах те още…
„…вечерта, когато те срещнах. Опознах те в мига, когато те видях от другата страна на дансинга.“
Мислено прошепна тези думи, но не бе сигурен дали ги е изрекъл на глас. Отвори очи, погледна я и тъжно промълви:
— Защо всичко трябва да е така дяволски объркано?
Тя облиза сълзата, достигнала крайчеца на устните й. Разтвори ги, сякаш да каже нещо, но не успя да намери думи. Навярно и на нея й се струваше невероятно, че за първи път в живота си той бе наистина влюбен — въпреки ужасното положение.
Потупа леглото от лявата си страна. Алекс отрицателно поклати глава:
— Може да те нараня.
— Легни.
Колебанието й продължи само миг. Тя заобиколи и се мушна до него. Внимаваше да не го докосне и само отпусна ръка на гърдите му.
— Не бива да се приближавам повече, защото, без да искам, ще ударя крака ти.
Желаеше да й каже още толкова неща, но действието на лекарството бе неумолимо. Близостта й му носеше известна утеха. Искаше да й се наслади, но въпреки волята си, отново се унесе.
След известно време се пробуди. Отчасти. Не напълно. Не искаше истински да се събужда. Не чувстваше болка. Всъщност това състояние бе приятно. Добре че съществуваха болкоуспокояващи средства.
Алекс се размърда до него. Усети как се надигна.
— Хамънд, буден ли си?
— Ммм.
— Да ти донеса ли нещо?
Явно прие мърморенето му за отказ, защото отново се отпусна на леглото. Но след миг той промълви нещо, което и сам не можа да разбере.
— Моля? — Алекс вдигна глава. Или поне така му се стори. Все още не бе отворил очи. — Хамънд? — Тя разтревожено сложи ръка на гърдите му. — Боли ли те? Искаш ли вода?
Обхвана ръката й със своята и я плъзна надолу под чаршафа.
След това потъна в унес, който бе по-сладостен и от най-красивите еротични сънища. Както във фантастично приключение, не бе необходимо да полага никакво усилие. Можеше спокойно да се предаде на усещанията. Да остави нещата да следват естествения си ход. Да се понесе по течението на нежния поток от чувства.
Пътуването към насладата бе бавно. Нямаше разписание и краен срок, нито страх за бъдещето. Един блажен сън не можеше да има последствия.
Усети как тя промени позата си, но няколкото леки, нежни целувки не го подготвиха за топлата мекота, която г обгърна. Чувствените й ласки бяха несравними. Затаи дъх и сладостна вълна завладя всички негови сетива. Не можеше да помръдне тялото си, изпълнено с горещ копнеж.
Инстинктивно протегна ръка към нея. Потърси. Откри. Копринена мекота. Загадъчни дълбини. Центъра на вселената. Пулса на човечеството. Пътя към живота.
Леко раздвижи пръсти и тя потръпна от възбуда. Достигна с палеца си до древна истина. Тихите й стонове на наслада бяха несравним дар. Не точно звуци. По-скоро вибрации в тялото й, които улавяше при нейните ласки.
Този реален сън, тази забрава бе толкова сладка, че не искаше да я напусне. След бавно достигнатите мигове на блаженство се почувства така, сякаш бе започнал да се топи.
В съзнанието му смътно проблеснаха признаци на нещо злокобно и грозно, но не им позволи да изплуват. Не сега. Не тази нощ. Утре.
Неговото „утре“ започна няколко часа по-късно с уплашен вик:
— Мили боже!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Четвъртък
Стефи продължи да крещи, докато тичаше нагоре по стълбите. Когато стигна до спалнята на Хамънд, той седеше на леглото, изправил гръб и притиснал глава между дланите си. Изглеждаше така, сякаш сърцето му всеки миг щеше да се пръсне.
— Помислих, че си убит. Видях окървавените кърпи…
— По дяволите, Стефи! Едва не получих удар.
— Ти? А аз! Добре ли си?
Тревожно се огледа из стаята, сякаш търсеше нещо.
— Колко е часът? Какво правиш тук? Как влезе?
— Все още имам ключ. Какво ти се е случило?
— Ами… — Той погледна превързаната си ръка, сякаш я виждаше за първи път. — Снощи ме нападнаха. — Посочи към шкафа. — Ще ми подадеш ли слипове?