— Нападнали са те? Къде?
Бельото му беше във второто чекмедже. Тя му подаде боксерки. Хамънд стъпи на пода от другата страна на леглото.
— И в крака ли си ранен?
— Да, но не толкова тежко, колкото в ръката.
Наведе се, нахлузи бельото и го плъзна нагоре към бедрата си. Преди да се изправи, хвърли й строг поглед.
— О, за бога, Хамънд! Виждала съм те гол.
Той отметна чаршафа, стана и придърпа боксерките си, а след това вдигна бутилката вода от нощното шкафче и я пресуши.
— Ще ми кажеш ли какво се е случило или не?
— Казах ти, че бях…
— Нападнат. Разбрах това. Какво е станало с ръката ти?
— Раниха ме с нож. Както и в крака.
— Господи, можело е да те убият. Къде беше? — Когато й съобщи мястото, Стефи отбеляза: — Е, нищо чудно. Какво си търсил в онази част на града?
— Помниш ли Лорета Буут?
— Алкохоличката?
Хамънд се намръщи, но кимна:
— Престанала е да пие и има желание отново да се занимава с частни разследвания. Помоли ме да се срещнем в едно от нейните убежища. Този тип ме сгащи, докато вървях към колата си. Съпротивлявах се, но той имаше автоматичен нож. Едва спечелих време да се кача. Карах дотук и повиках лекар. Той заши ръката ми.
— Уведоми ли полицията?
— Не исках още повече да ме стреснат. Но ти го направи вместо тях.
— Защо не отиде в болницата?
— Поради същата причина. — Отправи се към банята, накуцвайки с десния крак. — Раните не бяха чак толкова тежки.
— Не били тежки! Хамънд, кошчето за смет е пълно догоре с окървавени кърпи.
— Изглежда много по-ужасно, отколкото беше в действителност.
Две обезболяващи таблетки бяха достатъчни.
— Имаш ли нещо против?
Беше го последвала в банята. Излезе, затвори вратата и извика отвън:
— Виждала съм те и да пикаеш.
Стефи се върна до леглото и седна там, откъдето Хамънд бе станал. Освен празната бутилка от минерална вода и една чаша, върху шкафчето имаше превръзки и опаковка болкоуспокояващи. Бяха с етикет на фармацевтична фирма. Името на лекаря не бе отбелязано.
Хамънд излезе от банята, докуцука до нея, избута я от леглото си и уви чаршафа около кръста си.
— Откога си толкова срамежлив? — попита тя.
— А ти откога си толкова любопитна?
— Не мислиш ли, че имам право да се интересувам? Хамънд, първото, което видях, когато влязох тук, бяха цяла торба кърпи, напоени с кръв. Може би ти се струва твърде сантиментално, но се запитах дали моят колега, да не кажа бивш любовник, към когото все още съм много привързана, не е станал жертва на психопат-убиец.
Той недоверчиво повдигна вежди.
— Кой убиец разчиства след себе си?
— Някои от тези типове държат на реда. Но явно не разбираш какво имам предвид.
— Напротив, Стефи. Проявила си загриженост. Ако ти беше пострадала, и аз бих реагирал по същия начин. Но както виждаш, все още дишам. Ранен съм и имам силни болки, но дишам. Ще се почувствам доста по-добре след един горещ душ и няколко чаши още по-горещо кафе.
— Това намек да си тръгна ли е?
— Правилно схващаш.
Тя погледна превръзката на дясната му ръка.
— Кой беше лекарят?
— Не го познаваш. Стар приятел от студентските години. Дължеше ми услуга.
— Как се казва?
— Какво значение има? Не го познаваш.
— Хм.
— Какво?
— Нищо.
— Питай.
— Защо не искаш да подадеш оплакване в полицията?
— Не си струва да вдигам шум. Негодникът не ми взе нищо.
— Но те е нападнал със смъртоносно оръжие.
С нескрито раздразнение той й заговори като на слабоумна:
— Няма да има полза. Не мога да го идентифицирам. Честна дума, дори не зная бял ли беше, чернокож или мексиканец, висок или нисък, слаб или дебел, с коса или плешив. Беше тъмно. Всичко стана за броени секунди и единственото, което успях да видя, беше как острието на ножа се приближава към мен. Само това ми направи впечатление, така че побързах да се разкарам оттам. Би било пълна загуба на време да се обаждам в полицията, защото щяха да съставят някакъв доклад и нищо повече. Имат по-важна работа, аз също. — Направи измъчена гримаса и отпусна дясната си ръка върху лявата. — А сега би ли излязла, за да взема душ и да се облека?
— Имаш ли нужда от помощ?
— Благодаря, но ще се справя сам.
— Защо не вземеш един ден отпуск? Мога да дойда отново по обяд, да ти приготвя нещо за ядене и да ти кажа какво сме научили от онзи приятел.
Хамънд отвори чекмеджето с тениските си. Често му се бе подигравала заради колекцията от износени фланелки, които често обличаше у дома. Взе най-горната. „Навярно е любимата му“, помисли си Стефи, защото той я приближи към лицето си и вдиша дълбоко.
— Какъв приятел?