— Не съм ли ти казала! — Плесна се по челото. — Когато те видях в това състояние, забравих за какво съм дошла. Докато отивах на работа, Смайлоу позвъни по клетъчния ми телефон. Има един чешит в градския затвор.
Стефи не можа да си обясни какво го кара толкова дълго да съзерцава тениската си. Хамънд отбеляза разсеяно:
— В градския затвор е пълно с чешити.
— Но само един от тях твърди, че е брат на Алекс Лад.
Хамънд внезапно се обърна. Лицето му още повече пребледня. Тя предположи, че е от остра болка. Беше се завъртял толкова бързо, че бе ударил лакътя на ранената си ръка в ръба на отвореното чекмедже. Протегна лявата и се подпря с нея.
— Мисля, че е лудост да ходиш в кантората днес, Хамънд. Погледни се. Едва се държиш на краката си и си блед като платно. Ръката ти…
— Забрави за проклетата ми ръка!
— Престани да крещиш.
— А ти престани да се правиш на майка.
— Ранен си.
— Добре съм. Какво казва онзи тип?
— Казва се Боби Търнбул. Не, не беше така. Нещо подобно.
— За какво е в затвора?
— Смайлоу не успя да ми каже, защото побързах да затворя и да дойда тук.
— Какво е…
— Хамънд, честна дума! Нямам представа. Всичко, което знам, е, че онзи Тримбъл… това беше името. Боби Тримбъл. Арестували са го снощи и се е обадил на Алекс Лад по мобифона си. Не била у дома. Един от полицаите слушал внимателно и когато чул, че се опитва да се свърже с нея, си спомнил, че е свързана с убийството на Петиджон. Веднага се обадил на Смайлоу.
Хамънд прибра тениската обратно в чекмеджето и шумно го затвори.
— Размислих. Не бързай да тръгваш. Ще ми бъде трудно да шофирам с една ръка, затова ще дойда с теб в твоята кола. Почакай ме пет минути.
Докато се приготвяше, Стефи слезе по стълбите и позвъни на Смайлоу, за да го предупреди, че ще закъснее.
— Нападнат?
— Така казва.
След кратка пауза Смайлоу попита:
— Не ти ли се струва съмнително?
— Не особено. Само… — Тя замислено прикова поглед във вратата на тоалетната, затисната с голямата торба, пълна с окървавени кърпи. — Не е в стила на нашия борец за справедливост да си трае, след като е бил нападнат с автоматичен нож. Опитва се да ме убеди, че раните не са сериозни, но изглежда така, сякаш се е борил с гризли.
— Може би просто се срамува, че е бил толкова непредпазлив.
— Може би. Както и да е, идваме след петнадесетина минути.
Не му каза за неправдоподобното обяснение на Хамънд защо не е отишъл в болницата. Историята за „стария приятел от студентските години“ очевидно бе измислена. Хамънд никак не умееше да лъже. Би трябвало да взема уроци от Алекс Лад. Явно се възхищаваше на дарбата на тази жена да…
В съзнанието на Стефи се прокрадна една мисъл.
Остана загледана в пространството и постепенно бе завладяна от невъобразими хрумвания, които се надпреварваха със скоростта на светлината. Да се опита да ги удържи бе все едно да гони комети.
Хамънд, залитайки, слезе по стълбите.
Тръгна след него към входната врата, но едва след като грабна една от напоените с кръв кърпи и я пъхна в чантата си.
Боби Тримбъл бе изплашен до смърт. Но за нищо на света не би показал страха си. Проклети ченгета!
Бе изпаднал в това положение заради някаква старомодна и дебела учителка, стара мома. Не можеше да се примири, че нещастница като нея му бе причинила това. Толкова лесно бе успял да я съблазни. Едва не задряма от отегчение, докато разговаряше с нея.
Кой би предположил, че такова невзрачно създание ще се окаже фатална жена в буквалния смисъл?
Миналата вечер му бе провървяло с богата вдовица от Денвър, която имаше обеци и пръстени с огромни диаманти. Щяха да му осигурят охолен живот за доста дълго време. Веднага бе доловил у нея слабост към циничния хумор и жажда за приключения и бе преценил коя е най-подходящата тактика. Тъкмо бе плъзнал ръка под полата й и бе започнал да й описва колко е възбуден, без да пести анатомични подробности, когато двама полицаи го сграбчиха за ръцете и го повлякоха навън.
Пред входа на нощния клуб го принудиха да опре ръце в покрива на полицейската кола, претърсиха го, сложиха ми белезници като на обикновен престъпник и му прочетоха правата. С крайчеца на окото си забеляза смешната учителка от Индиана, която стоеше наблизо и държеше в ръка чифт лачени обувки.
— Проклета кучка — промърмори той сега и в същия миг вратата се отвори.
— Какво има, Боби? Казахте ли нещо?
Лицето на човека, който влезе, му бе смътно познато, но Боби не можа да си спомни къде го е виждал. Не бе висок, но създаваше впечатление за внушителен ръст, докато крачеше из стаята. Беше облечен с костюм от три части, който Боби веднага прецени като качествена стока. Явно използваше и скъп одеколон.