Триетажната сграда имаше двойни балкони с висок парапет, обградени с изящни колони и арки. На върха на стръмния покрив се виждаше огромен купол. Построена преди два века, тази къща бе оцеляла след войни, икономически кризи и ураганни ветрове, преди за пореден път да бъде подложена на цялостен ремонт от Лут Петиджон.
Неговата старателно документирана реконструкция бе продължила с години. Първият архитект, започнал проекта, се бе оттеглил след нервен срив. Вторият бе получил сърдечен удар и кардиологът му го бе посъветвал да се откаже. Третият бе успял да завърши работата, но бракът му бе съсипан.
В стремежа да направи къщата си най-обсъжданата в Чарлстън, Лут не бе пестил средства за нищо — от сложните фигури на желязната порта и старинните поставки за фенери до специално изработените панти на задната врата.
Беше осъществил плана си. Не бе най-удивителното постижение на архитектурата, но наистина целият град заговори за него.
След като бе предложил идеята старият порутен склад да бъде преобразен в модерен хотелски комплекс, бе водил битка с Обществото за съхранение на ценностите, историческата фондация и архитектурното сдружение. Тези организации, чиято цел бе да запазят уникалния облик на Чарлстън, да ограничат изграждането на нови квартали и разширяването на търговската площ, отначало бяха успели да осуетят проекта му. Получи разрешително едва когато успя да ги убеди, че няма драстично да промени външния вид на тухлената постройка, да скрие историческите белези, които привличаха интереса на туристите, или да загрози фасадата с неонови светлини и реклами.
Същите сдружения бяха изразили неодобрение и относно намерението му да обнови къщата си, въпреки да бяха доволни, че занемареният имот бе закупен от човек, който разполага с достатъчно средства, за да му придаде подобаващ вид.
Петиджон се бе съобразил със строгите им изисквания, защото нямаше избор. Но сред обществото преобладаваше мнението, че новият облик на къщата — особено интериорът — е типичен пример за това колко безочлив може да бъде човек, когато притежава повече пари, отколкото добър вкус. Все пак всички бяха съгласни, че паркът е най-великолепният в града.
Преди да позвъни по домофона, Смайлоу забеляза колко старателно е поддържана градината до входа.
Стефи го изгледа изпитателно.
— Какво ще й кажеш?
Докато чакаше да чуе отговор от къщата, той замислено отвърна:
— Честито.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Но дори Рори Смайлоу не бе способен на подобно безсърдечие и цинизъм.
Когато Дейви Петиджон застана до витата стълба и погледна надолу към преддверието, детективът стоеше с хванати зад гърба ръце и се взираше или в лъснатите си обувки, или в италианската теракота на пода.
Дейви бе видяла бившия роднина на своя съпруг за последен път на едно тържество в чест на висшите полицейски служители. Тогава Смайлоу бе получил награда. След церемонията Лут го бе потърсил, за да го поздрави. Детективът с неохота бе стиснал ръката му. Винаги се бе държал любезно с тях, но Дейви подозираше, че по-скоро би отхапал гръкляна на Лут, отколкото да се ръкува с него.
И сега Рори Смайлоу изглеждаше сдържан, както в онази вечер. Външният му вид бе съвършено изряден. Косите на темето му бяха леко оредели, но се забелязваше само от птичи поглед.
Дейви не познаваше жената, която бе с него. Тя бе свикнала да преценява всяка друга представителка на своя пол, която срещнеше, така че би си спомнила придружителката на Смайлоу, ако я бе виждала някъде.
Рори дори за миг не вдигна глава, а жената проявяваше явно любопитство. Непрекъснато се оглеждаше наоколо и се взираше във всеки от донесените от Европа сувенири. Имаше проницателни очи, на които нищо не убягваше. Дейви я намрази от пръв поглед.
Нищо, освен голямо нещастие, не би накарало Смайлоу да дойде в дома на Лут, но Дейви не желаеше да приеме тази мисъл. Пресуши чашата си и я остави на една масичка, като внимаваше бучките лед да не иззвънят. Едва тогава издаде присъствието си.
— Искали сте да говорите с мен?
Двамата едновременно се обърнаха и я видяха до парапета на стълбището. Тя изчака да съсредоточат вниманието си върху нея, преди да тръгне. Бе боса и леко разрошена, но слезе по стълбите, подпирайки се на перилата, сякаш бе принцеса на бал, заобиколена от покорни слуги, които й се кланят. Бе отраснала в семейство от висшето общество на Чарлстън. Родителите й произхождаха от влиятелни фамилии. Не забравяше това и държеше всички да го помнят.