— Да.
— Вие със сестра ти сте отраснали заедно, в един дом?
— Ако искате, наричайте го така. Всъщност съвсем не беше дом. Майка ни не беше Марта Стюърт, въпреки че умееше да се забавлява.
— За какви забавления говориш?
— С мъже, детектив Смайлоу. Все водеше в дома ни разни мъже. Когато бе с някого, ни гонеше от къщи. Ако беше горещо или студено, едва издържахме навън. Ако бяхме гладни, още по-зле. Понякога успявахме да изпросим по някой хамбургер от една стара чернокожа продавачка. Не ме харесваше особено, но изпитваше симпатия към Алекс. Но когато шефът й беше наблизо, забравете. Оставахме си гладни.
— Майка ви жива ли е сега?
— Кой знае? Кого го е грижа? Тя ни изостави, когато бях на около… четиринадесет. Мисля, че Алекс беше на дванадесет. Бе хлътнала здравата по някакъв тип и когато той замина за Рино, го последва. Не зная дали го е открила. Оттогава нито я видяхме, нито чухме нещо за нея.
— Социалните служби не се ли погрижиха за вас?
— По-скоро бих отишъл в затвора, отколкото да позволя на банда бюрократи да си пъхат носа в живота ми. Затова предупредих Алекс да не казва на никого, че майка ни вече не живее с нас. Преструвахме се, че не ни е напуснала. Ходехме на училище и заблуждавахме всички, че няма нищо нередно. И — той се захили — наистина всичко си беше, както преди. Не мисля, че някога майка ни се е появявала в училището. Тя мислеше с онази си работа, както всички жени.
— Без обиди — строго каза Смайлоу.
— Съжалявам, госпожо. Не исках да ви засегна.
Хамънд разбра, че извинението е отправено към Стефи. Прозвуча фалшиво. Навярно и Алекс си бе помислила същото, защото гледаше към касетофона с израз на отвращение.
Смайлоу попита:
— Съседите ви не забелязаха ли, че майка ви вече не се появява из квартала?
— С Алекс отдавна сами се грижехме за себе си и не им се струваше необичайно, че тя носи дрехите ни в пералнята, а аз търся работа.
— Работил си, за да издържаш себе си и сестра си?
Той се покашля.
— Известно време. — Помълча. — Преди да продължа… нека да се разберем… Аз вече изпълних дълга си към обществото за нещата, които се случиха по-късно. Нали няма отново да бъда преследван заради тях? Всичко стана много отдавна. В Тенеси. Тук е Южна Каролина. В този щат съм свободен и чист.
— Кажи ни какво знаеш за убийството на Петиджон, Боби, и ще си тръгнеш.
— Не звучи зле.
До този миг Алекс не бе помръднала. Сега се обърна към Пъркинс:
— Необходимо ли е да слушаме това?
Адвокатът помоли Смайлоу да спре записа, за да поговори с нея. Детективът учтиво изпълни молбата му. Пъркинс шепнешком я попита нещо. Тя тихо отвърна. Разговорът им продължи около половин минута.
Най-сетне Пъркинс каза:
— Не можеш да приемеш показанията на този човек за истина. Той просто се пазари за снемане на обвиненията срещу него. Очевидно ти е казал това, което си искал да чуеш.
Смайлоу отвърна:
— Ако лъже, думите му няма да имат значение за доктор Алекс Лад, нали?
— Но навярно целта ти е да я поставиш в неудобно положение.
— Ако се получи така, съжалявам. Но мисля, че доктор Лад би искала да чуе какво твърди Тримбъл за нея. Има право да скочи и да отрече всичко, което казва, във всеки момент.
Пъркинс се обърна към нея:
— От теб зависи.
Алекс нервно кимна на адвоката.
— Добре, Смайлоу — каза той. — Но това е евтин номер и ти го знаеш.
Укорителният намек накара Смайлоу да се намръщи, докато пускаше записа от мястото, където повтаряше въпроса как Тримбъл е издържал себе си и сестра си.
— Известно време работех това-онова — отвърна той. — Но си скъсвах задника, за да осигуря прехраната ни и дрехи за Алекс. Тя растеше. Нали разбирате, като всички тийнейджърки. Разцъфтяваше. — Тримбъл сниши гласа си до тайнствен шепот. — Виждах колко бързо се развива и ми хрумна идеята.
— Каква идея?
— Ще ви разкажа — тросна се той, раздразнен от нетърпението на Смайлоу. — Започнах да забелязвам как приятелите ми гледат малката ми сестричка. Бих казал, по съвсем нов начин. Чувах какво си говорят. Точно тогава се замислих за тази идея.
Хамънд се подпря с левия лакът върху юмрука на ранената си ръка и закри с длан устата си. Изпита желание да запуши уши или да запрати касетофона към стената. Едва се сдържаше да не удари плесница на Стефи, която злорадо се усмихваше на Алекс. Бе безсилен да стори каквото и да е, освен да слуша това, което и тя бе принудена да чуе.
Разликата в говора и начина на изразяване на Тримбъл бе осезаема. Връщайки се мислено към миналото си, бе започнал да използва фразите, с които си бе служил като юноша. Звучеше по-грубо. По-грозно и цинично.