— Каква работа?
— Да стори всичко възможно, за да ги направи… нали разбирате, уязвими.
— Да ги възбуди?
— Точно така. Когато се разгорещяха, аз се втурвах в стаята и исках всичките им пари, иначе…
— Иначе какво?
— Заплашвах, че ще подам оплакване срещу тях за блудство с малолетна. Ако те също ме заплашеха със закона, казвах, че полицията ще разпита и тях, и нас, а кой не би повярвал на едно дванадесетгодишно момиче? И си траеха. Така се задържах в бизнеса толкова дълго. Никой не искаше да стане за смях пред приятелите си, затова си траеха.
— Сестра ти доброволно ли участваше?
— Какво си мислите? Че съм я принуждавал? Всяка жена обича да показва прелестите си. Не искам да обидя мис Мъндел, но се обзалагам, че мистър Смайлоу е съгласен с мен, въпреки че не би го признал. Всички жени са ексхибиционистки по природа. Знаят какво имат и как могат да омайват мъжете. Обожават да ни примамват.
— Благодаря за общия психологически портрет.
Сарказмът в думите на Стефи Мъндол не му убягна.
— Не аз съм измислил правилата, мис Мъндел. Просто казвам как стоят нещата и вие знаете, че съм прав.
Смайлоу продължи разпита:
— Не се ли свършиха глупаците?
— Започнахме да действаме в други квартали. Алекс изглеждаше толкова свежа и невинна, та всеки клиент си мислеше, че е първият. Затова бях сигурен, че ще успеем и с по-възрастни мъже.
— Разкажете ми за това.
— Алекс бе идеалната стръв. Знаеше как да им завърти главите. Това беше нейната специалност. Правеше се на невинна и уплашена. Като по правило, мъжът не може да устои на една жена, която се преструва на недостъпна. Алекс изпълняваше тази роля по-добре от всяка друга, която съм познавал.
Хамънд изтри с ръкав запотеното си чело, облегна глава на стената и затвори очи. Чу щракването, когато детективът спря касетофона.
— Добре ли си?
Осъзна, че въпросът на Смайлоу е отправен към него, и отвори очи. Всички, освен Алекс, го гледаха. Тя бе свела поглед към ръцете си, отпуснати в скута й.
— Да, защо?
— Изглеждаш ужасно блед, Хамънд. Защо не искаш да ти донесем стол?
— Ще ви отстъпя своя, мистър Крос.
Алекс стана и се приближи.
— Не — припряно каза той. — Добре съм.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Благодаря, Стефи. Добре съм.
Алекс все още стоеше и го наблюдаваше и той разбра, че знае, че всъщност никак не е добре. През целия си живот не се бе чувствал по-нещастен.
— Колко остава? — попита Хамънд.
— Не много — отвърна Смайлоу. — Доктор Лад?
Тя се върна на мястото си и детективът пусна записа. Настъпи тишина, нарушавана само от тихото бръмчене на касетофона и гласа на Боби, който самодоволно описа как са започнали да привличат по-възрастни и заможни мъже, които заговарял във фоайета на хотели и барове. Винаги Боби осигурявал клиентите. Бизнесът потръгнал.
— Когато ги заведях при нея, свивах портфейлите им, а те бяха доста по-тлъсти от онези на момчетата от махалата.
— Изглежда, двамата сте били страхотен тандем.
— Така беше. — В гласа на Боби прозвуча носталгична нотка. — Докато един тип не развали всичко.
— Опитал си се да го убиеш, Боби.
— Беше самозащита! Онова копеле ме подгони е нож.
— Ти си го ограбил. Човекът е защитавал собствеността си.
— А аз защитавах себе си. Не съм виновен, че докато се борех с него, ножът се завъртя и го прободе в корема.
— Съдията е решил, че си виновен.
— Онзи проклет съдия ме изпрати в дранголника.
— Имаш късмет, че човекът е оживял. Ако беше умрял, положението ти щеше да бъде много по-тежко.
Хамънд бе чул останалата част от историята от Лорета. Тримбъл бил изпратен в затвора. Алекс получила условна присъда и била поверена за превъзпитание на семейство Лад. Двамата се привързали към нея. За първи път в живота си разбрала какво е обич, разбиране и здрави семейни връзки. Грижите им оказали благотворно влияние върху нея. Официално я осиновили и тя приела тяхната фамилия. Независимо дали заслугата е била на покойните мистър и мисис Лад или на самата Алекс, животът й коренно се променил.
Както сам признаваше, Боби не могъл да се примири с невероятния й късмет.
— Аз отидох в затвора, а Алекс се отърва. Не беше честно. Не аз се събличах пред онези негодници, нали разбирате?