— Чака ме куп работа.
Озадачена от репликите му, тя изчака в коридора, докато Хамънд излезе от умивалнята. Качиха се заедно в асансьора.
— Отвън има журналисти.
— Чух.
— В състояние ли си? — попита Стефи и загрижено потупа рамото на ранената му ръка.
Когато слязоха на долния етаж, видяха през стъклата тълпа репортери, които дебнеха на стъпалата пред входа.
— Състоянието ми няма значение. Трябва да го направя.
Все пак Стефи бе длъжна да признае, че се справя добре.
Въпреки да се преструваше, че нараняванията му не са сериозни, те му придаваха вид на воин, който — макар и ранен — се готви да участва в предстоящата битка.
По пътя към сградата на съда в Северен Чарлстън почти не разговаряха. Веднага щом стигнаха, Хамънд се затвори в офиса си. Потънала в дълбок размисъл, Стефи буквално се блъсна в Монро Мейсън, който забързано сви покрай един ъгъл. Носеше смокинг, преметнат върху ръката си.
— Днес шефът се измъква по-рано — закачливо отбеляза тя.
Мейсън се намръщи.
— Жена ми държи да участваме в поредния скучен благотворителен прием тази вечер. Коктейл, на който всеки присъстващ получава награда. Пък и на кого съм притрябвал тук? Справяте се блестящо и без мен. Полубратът на доктор Лад е дал на Хамънд липсващата връзка, а? Сега знае, че е имала мотив. Струва ми се солидно основание.
— Показанията на Тримбъл се оказаха съдбоносни.
— Залагам на нашия екип.
— Благодаря.
— Стига празни приказки — каза той и приятелски й се усмихна. — Какво ти подсказва интуицията, Стефи? Пред какъв случай сме изправени?
Тя си спомни за съмненията на Смайлоу и отвърна:
— Бихме искали да се сдобием с повече веществени доказателства.
— Кой прокурор не би искал? Рядко се случва обвиняемият да бъде хванат с още топъл револвер в ръка. Понякога, при това доста често, се налага да се задоволим с малко или нищо. Хамънд ще убеди съдиите, че заподозряната може да бъде подведена под отговорност, а когато се стигне до процес, ще докаже вината й. Не се съмнявам в способностите му.
Стефи направи усилие да се усмихне.
— Както и аз. Стига да не е хлътнал.
Мейсън погледна часовника си и каза:
— Трябва да тръгвам. Ще се отбия във фитнесклуба за консултация с личния ми треньор и кратък масаж, преди да облека този маймунски костюм. Коктейлът започва в пет. Мисис Мейсън ме накара да се закълна, че няма да закъснея.
— Приятно прекарване.
Той се намръщи.
— Подиграваш ми се, нали?
— Да, естествено.
Стефи се засмя и му пожела приятна вечер. Почти бе стигнал до края на коридора, когато спря и се обърна назад.
— Стефи?
Тя бе с гръб към него и Мейсън не видя тържествуващата й усмивка. Преди да се обърне, изражението й стана сериозно.
— Да?
— За какво намекна преди малко?
— Моля?
— Каза: „Стига Хамънд да не е хлътнал.“
— А! — засмя се Стефи. — Беше просто шега. Нищо.
Мейсън се върна при нея.
— За втори път споменаваш, че Хамънд изпитва влечение към доктор Лад. Не мисля, че е нищо. Определено не бива да се шегуваш с това.
Стефи всмука бузи.
— Ако не го познавах толкова добре… — колебливо каза тя. След това решително поклати глава. — Но всички знаем, че Хамънд не би проявил пристрастие.
— За нищо на света.
— Естествено.
— Тогава… до утре.
Областният прокурор отново пое по коридора. Когато изчезна от погледа й, Стефи се втурна в офиса си. Съмненията се бяха прокраднали у нея по-рано през седмицата. Днес станаха още по-натрапчиви.
— Да видим колко го бива — каза си тя, седна зад бюрото и претършува купчината писма. За съжаление онова, което търсеше, не бе сред тях. С раздразнение набра познатия номер.
— Лабораторията. Андерсън е на телефона.
— Обажда се Стефи Мъндел.
— Да?
Джим Андерсън работеше в болницата и носеше на раменете си къс гранит вместо глава. Стефи го знаеше, защото и по-рано си бе имала вземане-даване с него. Искаше точност и бързина, а той, изглежда, бе неспособен да й предложи което и да е от двете.
— Направи ли теста?
— Казах ти, че ще ти се обадя веднага щом получа резултатите.
— Значи все още не си ги получил?
— Обаждал ли съм се?
Дори нямаше доблестта да се извини или да й предложи обяснение. Тя каза:
— Тези резултати са ми необходими за едно много важно дело. Въпрос на живот и смърт. Може би сутринта не съм се изразила достатъчно ясно.
— Напротив. Аз също ясно ти обясних, че работя за болницата, а не за полицейския участък или прокуратурата. Затрупан съм с работа, не по-малко важна от твоята.
— Нищо не е по-спешно от това.
— Слезте на земята, мис Мъндел. Така стоят нещата.