— Слушай, не искам нито ДНК тест, нито изследване за СПИН. Нищо особено засега. Само проверка на кръвната група.
— Разбирам.
— Трябва да знам дали кръвта по кърпата е като онази от чаршафа, който Смайлоу ти донесе преди ден-два.
— Разбрах го още първия път, когато ми каза.
— Е, какво сложно има? — ядосано попита тя. — Не е ли достатъчно да погледнеш през микроскопа или нещо подобно?
— Ще ти изпратя резултатите, когато ги получа.
Андерсън затвори.
— Копеле! — просъска Стефи и гневно тръшна слушалката. Нищо не я нервираше повече от явната некадърност, освен когато бе придружена от неоправдана наглост.
По дяволите! Нуждаеше се от този кръвен тест! Имаше силно предчувствие, а нейните предчувствия почти винаги се оказваха верни. Още от сутринта, когато й бе хрумнала идеята за изследването, съзнанието й бе обсебено от нея.
Колкото и невъзможно да й се струваше, усещаше, че между Алекс Лад и Хамънд има нещо. Може би интимна връзка. Или поне романтично привличане.
Не се бе осмелила да сподели подозренията си със Смайлоу. Навярно би ги приел за абсурдни и би я нарекъл в най-добрия случай глупачка, а в най-лошия — ревнива бивша любовница.
Щеше да разкаже на целия си екип и да я направи за посмешище. Детектив Майк Колинс и останалите, които не подкрепяха правото на жените да участват във властта, никога вече не биха я приели на сериозно. С всяка своя дума или действие можеше да спечели подигравки. Нямаше да го понесе. Репутацията й на непоколебим, безмилостен прокурор бе извоювана твърде трудно, за да я изложи на риск, подтикната от нелепи женски фантазии.
Положението би станало почти толкова лошо и ако Смайлоу решеше, че опасенията й са основателни. Той щеше незабавно да действа. За разлика от нея, разполагаше с хора и влияние, благодарение на което би могъл да направи задълбочено изследване. Щеше да сплаши некадърниците като Джим Андерсън и да ги накара да побързат. Смайлоу щеше да получи резултата от проверката на кръвната група за нула време. Ако съвпаднеше, щеше да се гордее, че е открил връзката между Хамънд и заподозряната.
Но ако бе права, Стефи не искаше да дели заслугата от разкритието с никого другиго. Искаше сама да получи лаврите. Ако Хамънд бъдеше дискредитиран — за което не смееше дори да мечтае — поради възпрепятстване на разследването на едно убийство, Стефи искаше тя да бъде тази, която ще го изобличи. Сама. Никога вече втора цигулка, никога вече участие в колективни проекти. Най-сетне признание за способностите й.
Би било невероятно забавно да наблюдава как пиедесталът на Хамънд рухва. Щеше да се чувства истински доволна, ако тя е тази, която успееше да го разруши.
Поведението му, докато слушаха записа от разпита на Тримбъл, бе засилило подозренията й. Беше реагирал като, ревнив любовник. Очевидно бе, че за него Алекс Лад е жертва, експлоатирана от брат си. При всяка възможност се втурваше да я защитава. Непрестанно търсеше начини да оправдае постъпките й. Подобни предубеждения биха поставили в затруднение всеки прокурор.
А може би изпитваше само съжаление към бедното момиче, загубило невинността си. Или съчувствие към професионалистката, която щеше да бъде лишена от уважението и доверието, постигнати с много усилия. Каквато и да бе истината, имаше нещо. Определено бе така.
— Сигурна съм — гневно прошепна Стефи.
Бе надарена със забележителна проницателност. Умееше да долавя лъжи и скрити помисли, за които не би хрумнало на никого другиго от прокуратурата. Тази дарба й бе послужила добре и днес. Инстинктът й заработваше винаги когато Хамънд и Алекс Лад бяха близо един до друг.
Този път увереността й идваше не само от усета на прокурор. Помагаше й и женската интуиция. Погледите, които си разменяха, бяха очевидни знаци. Избягваха да се гледат право в очите, но когато неволно го стореха, посланието бе почти осезаемо. Алекс Лад изглеждаше съсипана, докато Тримбъл разказваше пикантните подробности от миналото й. Когато отричаше, репликите й бяха отправени към Хамънд. А той, въпреки удивителната си способност да се съсредоточава върху работата, сега не можеше да си намери място. Нервничеше. Кършеше ръце. Държеше се така, сякаш усещаше сърбеж, който не можеше да потисне.
Тези знаци бяха познати на Стефи. Беше се държал така и в началото на тайната им връзка. Изпитваше неудобство от това, че спи със своя колежка. Тревожеше се, че не е редно. Тогава тя се шегуваше с него. Казваше му, че ако не свикне да бъде спокоен, когато са заедно сред други хора, ще се издаде.
„Не, не изпитвам ревност — каза си Стефи сега. — Не го ревнувам от нея, нито пък съм му сърдита.“