На пръв поглед може би приличаше на огорчена бивша любовница. Но това, което я подтикваше да разнищи историята, не бе ревност, а нещо много по-силно. От него зависеше бъдещето й.
Нямаше да престане да рови, докато не откриеше отговор. Дори ако предчувствието й не се потвърдеше. Може би един ден, когато доктор Лад се мъчи в затвора, тя щеше да разкаже на Хамънд за налудничавите си мисли. Щяха добре да се посмеят.
Но съществуваше вероятност да разкрие скандална тайна, която безвъзвратно би унищожила репутацията на Хамънд и би провалила всички негови шансове да стане областен прокурор.
Ако това се случеше, бе очевидно кой ще заеме мястото.
Най-добрият детектив от отдел „Убийства“ на чарлстънския полицейски участък бе готов да оповести, че Алекс Лад е убила Лут Петиджон. По-нататък Хамънд трябваше да докаже вината й в съда. Но делото щеше да бъде срещу жената, в която се бе влюбил. Освен това, той бе пряк свидетел. Имаше две основателни причини, поради които искаше твърденията на полицията да бъдат опровергани.
Но съществуваше една далеч по-важна и задължаваща причина. Животът на Алекс бе изложен на риск. Новината, че къщата й е била претърсена вчера, бе стигнала до медиите. Снощи някой се бе опитал да я убие. Не бе възможно да е съвпадение. Навярно негодникът, който я бе причакал в уличката, бе нает, за да я накара да замълчи. След този неуспешен опит със сигурност щеше да има нов.
Смайлоу и екипът му изцяло бяха съсредоточили вниманието си върху Алекс и бяха оставили на него да търси други версии и заподозрени.
Именно с тази цел се бе усамотил в офиса си с папката, която Смайлоу му бе дал. Опита да се разграничи от случая. Без да взема предвид своето участие, се насочи само към правните аспекти и започна да обмисля фактите изключително от тази гледна точка.
Кой би пожелал смъртта на Лут Петиджон?
Бизнесконкуренти? Логично. Но според сведенията на Смайлоу, всички разпитани имаха солидно алиби. Дори баща му. Хамънд лично бе проверил алибито на Престън.
Дейви? Доста вероятно. Но той смяташе, че ако бе решила да убие съпруга си, не би го сторила потайно, а така, че целият град да разбере. Това бе в стила й.
Уповавайки се на умението си да отсява най-същественото и да разсъждава логично, подреди и осмисли цялата информация, съдържаща се в папката. Добави към нея и фактите, които той знаеше, а Смайлоу нямаше представа за тях:
1. Самият Хамънд се бе срещнал с Лут Петиджон малко преди часа на убийството му.
2. Ръкописната бележка, която му бе дала Дейви, доказваше, че не е бил единственият, с когото Лут е имал уговорка за събота следобед.
3. Прокуратурата бе предприела задълбочено проучване на аферите на Петиджон.
Взети поотделно, тези неща не изглеждаха свързани с делото. Но заедно събуждаха любопитството му и го подтикваха да си зададе безброй въпроси… не само защото искаше; да докаже невинността на Алекс. Дори ако не бе емоционално свързан с нея, за нищо на света не би рискувал да прати невинен човек в затвора. Независимо кой бе главният заподозрян, тези въпроси изискваха по-нататъшно разследване.
Мислено приложи неразкритите факти и си припомни всеки разговор във връзка с този случай. Със Смайлоу, Стефи, с баща си, Монро Мейсън и Лорета. Не включи Алекс в списъка и се опита да си внуши, че все още няма заподозрян. Това му позволи да прецени по нов начин всеки въпрос, изявление или нехайна забележка.
Странно защо, на преден план изплува една изтъкната от самия него истина: „Пистолетът съвсем не е колекционерска рядкост. Само в този град има стотици 38-и калибър. Дори в собственото ти хранилище, Смайлоу.“
Внезапно почувства прилив на енергия и решимост да оправдае странното си поведение през последните няколко дни. Всичко — кариерата, животът му, собственото му спокойствие — зависеше от това дали ще успее да възвърне доброто име на Алекс и да докаже правотата си.
Погледна часовника на бюрото. Ако побързаше, можеше да започне своето разследване още този следобед. Бързо събра бележките, пъхна ги в куфарчето си и излезе от офиса. Миг след като мина през главния вход и излезе в горещата пещ навън, чу името си:
— Хамънд.
Един-единствен глас на този свят можеше да звучи така заповеднически. Хамънд едва не изръмжа, когато се обърна.
— Здравей, татко.
— Може ли да се върнем в офиса ти и да поговорим?
— Както виждаш, излизам и бързам да стигна до центъра, преди да свърши работното време. Делото за Петиджон ще бъде разгледано следващия вторник.
— Именно за това искам да разговарям с теб. — Престън Крос никога не приемаше отрицателен отговор.
Побутна Хамънд под сребристата козирка на входа.