— Какво е станало с ръката ти?
— Твърде дълго е за разказване — нетърпеливо отвърна той. — Какво толкова спешно има?
— Монро Мейсън ми се обади по клетъчния си телефон на път за фитнесклуба този следобед. Много е загрижен.
— Какъв е проблемът?
— Ужасявам се само като си помисля за последиците, ако предположенията на Монро се окажат верни.
— Предположения?
— Че проявяваш неуместна симпатия към онази доктор Лад.
„Онази“ доктор Лад. Когато говореше с пренебрежение за някого, баща му винаги поставяше това местоимение пред името му. По този начин изразяваше ниското си мнение за човека.
Хамънд внезапно спря и каза:
— Знаеш ли, започвам да се вбесявам, че всеки път, когато Мейсън се тревожи за нещо, се обажда на теб. Защо се обърне направо към мен?
— Защото сме стари приятели. Смята, че има опасност синът ми да проиграе шансовете си за бъдещето, и изпитва към мен достатъчно уважение, за да ме предупреди. Сигурен съм, че се надява да се намеся.
— Което ти с радост се каниш да сториш.
— Дяволски си прав!
Лицето на баща му бе почервеняло до корените на белите му коси. В крайчеца на устните му се забелязваха пръски слюнка. Той рядко избухваше и смяташе емоционалните изблици за проява на слабост, характерна за жените и децата. Извади от задния си джоб носна кърпа, попи потта от челото си с изящния къс бял ирландски плат и каза с по-спокоен тон:
— Откъде му е хрумнало?
— Първо, от нехайното ти отношение към делото.
— Не бих го нарекъл такова. Работя неуморно. Вярно че съм предпазлив…
— Прекалено.
— Според теб.
— И според Мейсън очевидно.
— Тогава нека той да ми чете конско, а не ти.
— От самото начало се разтакаваш. И началникът ти, аз бихме искали да знаем защо. Заподозряната ли ти ума? Да не би да си хлътнал по тази жена?
Хамънд не откъсна поглед от лицето на баща си, но упорито мълчеше.
Чертите на Престън се изкривиха от ярост.
— За бога, Хамънд! Не мога да повярвам. Полудял ли си?
— Не.
— Някаква жена? Готов си да пожертваш всичките си амбиции…
— Нямаш ли предвид своите амбиции?
— …заради една жена? След като стигна толкова дал как можеш да се държиш като…
— Като какъв? — Хамънд презрително се засмя. — Имаш наглостта да ми говориш за поведение. А какво да кажа за твоето, татко? Какъв пример за морал ми даваш? Може би съм решил да го последвам. Въпреки че съм категорично против изгарянето на кръстове.
Баща му бързо премигна и Хамънд разбра, че го е засегнал.
— От клана ли си?
— Не! Не, по дяволите!
— Но си знаел за всичко, нали? Отлично си знаел какво става на остров Спекъл. Дори си го подкрепял.
— Оттеглих се.
— Не съвсем. Лут го стори. Убиха го и е извън играта. Но ти все още си уязвим. Постъпваш безразсъдно, татко. Името ти фигурира в онези документи.
— Вече платих за всичко, което ставаше на Спекъл.
Известният му неочакван удар. Както обикновено, Хамънд не го бе предвидил.
— Вчера бях на остров Спекъл — спокойно му каза Престън. — Срещнах се е пострадалите от ужасяващия терор на Лут, обясних им, че бях изумен, когато узнах какво върши, и че веднага продадох дела си. Дадох на всяко семейство по хиляда долара, за да покрият щетите, искрено им се извиних и направих дарение за църквата им. Освен това основах фондация за стипендии за тяхното училище. — Замълча за миг и се усмихна на Хамънд със съжаление. — Е, след този благотворителен жест, мислиш ли, че някой би спечелил съдебно дело срещу мен? Опитай, сине, и ще видиш, че ще претърпиш истински провал.
Хамънд почувства гадене и световъртеж, но не от горещината или раните си.
— Подкупил си ги.
Отново същата снизходителна усмивка.
— С пари от собствения си джоб.
Хамънд не си спомняше да е изпитвал по-силно желание да удари някого. Едва се сдържа да не разбие устата на баща си, за да заличи самодоволната гримаса от лицето му. Потискайки този импулс, сниши глас и приближи лицето си към неговото.
— Не бъди нагъл, татко. Ще ти струва повече от някаква дребна сума. Все още не си се отървал. Ти си продажно копеле. Въплъщение на корупцията. Така че не ми чети лекции по добро поведение. Никога вече!
След тези думи се отправи към паркинга. Престън сграбчи лявата му ръка и грубо го принуди да се обърне.
— Знаеш ли, всъщност се надявам истината за теб и онова момиче да излезе наяве. Надявам се някой да ви снима в леглото. Да публикуват снимките във вестниците или да ги покажат по телевизията. Радвам се, че си изпаднал в това положение. Така ти се пада, проклет малък лицемер! Ти и твоето чувство за справедливост, скаутската ти чест, от която ми се повдига — каза той и ехидно се засмя. Докосна гърдите на Хамънд с възлестия си показалец. — Ти си грешен като всички останали. Досега просто не си бил подлаган на изпитание. И какво изкушение те накара да се отклониш от правия път? Пари? Не. Обещание за власт? Не. — Престън отново се засмя. — Някаква фуста. Според мен именно в това е най-големият срам. Можеше да направиш компромис заради нещо далеч по-ценно.