Двамата настръхнаха един срещу друг. Най-сетне тлеещият им гняв бе излязъл на повърхността след дълги години стаено негодувание. Хамънд знаеше, че каквото и да каже, желязната воля на баща му ще остане непоклатима. Отведнъж осъзна колко малко го интересува това. Защо да защитава себе си и Алекс пред един човек, когото дори не уважава? Добре познаваше Престън и не го харесваше. Беше му все едно какво мисли баща му за него, защото той не притежаваше чест и достойнство, които да придадат значимост на мнението му.
Хамънд се обърна и продължи.
Смайлоу трябваше да чака половин час във фоайето на „Чарлз Таун Плаца“, докато един от столовете за лъскане на обувки се освободи.
— Блясъкът им все още не е изчезнал, мистър Смайлоу.
— Само ги забърши, Смити.
Събеседникът му заговори за скорошния провал на „Атланта Брейвс“, но Смайлоу го прекъсна:
— Смити, видя ли тази жена в хотела следобеда, когато убиха мистър Петиджон? — Показа му снимката на Алекс Лад, която бе публикувана в следобедното издание на вестника. Беше я увеличил, за да направи чертите по-ясни.
— Да, видях я, мистър Смайлоу. Това е онази, за която всички смятате, че го е убила…
— Решението на съдебните заседатели следващия вторник ще зависи от силата на нашите доказателства. Беше ли с някого, когато я видя?
— Не, сър.
— Виждал ли си някога този човек? Показа му снимка на Боби Тримбъл.
— Само по телевизията. Същата снимка като тази.
— Никога ли не е идвал в хотела?
— Не, сър.
— Сигурен ли си?
— Знаете, че съм добър физиономист, мистър Смайлоу. Рядко забравям лица.
Детективът разсеяно кимна, докато прибираше снимките в джоба на сакото си.
— Доктор Лад стори ли ти се разстроена или ядосана, когато я видя?
— Не особено, но нямах много време да преценя. Забелязах я, когато влезе, защото, нали разбирате, тя е хубавица. Въпреки че съм стар, все още обичам да заглеждам красиви момичета.
— Тук често идват такива.
— Идват и доста грозни — засмя се той. — Както и да е, тази беше сама и не обръщаше внимание на никого. Тръгна право към асансьорите. След малко се върна. Влезе в бара ето там. Скоро отново я видях да отива към асансьорите.
— Почакай. — Смайлоу се доближи към него, докато почистваше обувките му. — Значи се е качвала нагоре два пъти?
— Така мисля.
— Колко се забави първия път?
— Пет минути може би.
— А втория?
— Не знам. Не я видях да се връща.
Смити тръкна обувката му за последен път. Смайлоу стъпи на земята и разпери ръце. Смити почисти сакото му с мека четка.
— Смити, споменавал ли си на някого, че в онзи ден се отбих при теб?
— Никой не ме е питал, мистър Смайлоу.
— Да си остане между нас, а?
Преди да си тръгне, даде на Смити щедър бакшиш.
— Разбира се, мистър Смайлоу. Съжалявам за другото.
— Кое друго?
— Онази дама. Съжалявам, че не я видях, когато е слязла.
— Сигурно си бил зает.
Ваксаджията се усмихна.
— Да, сър. В събота гъмжеше от хора като на Гранд Сентръл Стейшън. — Почеса се по главата. — Странно, нали? Оказва се, че в онзи ден всички сте се отбили тук.
— Кои всички?
— Видях и вас, и докторката, и прокурора. Умът на Смайлоу заработи трескаво.
— Кой прокурор?
— От Областната прокуратура. От телевизионния репортаж.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Хамънд изчака в коридора, докато видя Харви Нъкъл да излиза от офиса си точно в пет часа. Компютърният магьосник добросъвестно заключи вратата след себе си и когато се обърна, Хамънд застана на пътя му.
— Хей, Харви!
— Мистър Крос! — извика той и се облегна на вратата. — Какво правите тук?
— Мисля, че знаеш.
Нъкъл шумно преглътна.
— Съжалявам, но нямам и най-малка представа.
— Излъгал си Лорета Буут — каза Хамънд, почти сигурен в това. — Нали?
Харви се опита да прикрие виновното си изражение и каза нервно:
— Не знам за какво говорите.
— Може да получиш от пет до десет години за това, с което се занимаваш след работно време.
— А?
— Ще те изправя пред съда, без окото ми да мигне, Харви. Ако сега не ми съдействаш. Кой те помоли да потърсиш информация за Алекс Лад?
— Моля?