Докато подсушават потта си в съблекалнята или когато седнат някъде на чашка, колегите и познатите му щяха да поклащат глави и с нескрито удивление да обсъждат неговата слабост. Щяха да го смятат за глупак, а Алекс — за виновница за неговото падение.
Изпита желание да размаха юмруци срещу въображаемите клюкари заради това нечестно отношение. Да ги накаже за циничните им забележки за нея и тяхната връзка. Нещата не стояха така, както те предполагаха. Той се бе влюбил.
Снощи не бе толкова упоен, че да не си спомня какво й каза: че това е истината за него от самото начало. Беше я видял за първи път едва преди седмица, по-малко от седмица, но бе напълно уверен. Не бе изпитвал толкова силно физическо влечение към никоя друга жена. Никога не бе чувствал такава емоционална и духовна близост с друго човешко същество.
С часове бяха разговаряли на онзи глупав панаир, а после и във вилата му. За музика, ястия, книги, пътувания и за местата, които биха искали да посетят, когато имат време. За филми и упражнения за поддържане на форма. За историята и съвременния облик на Юга. За тримата Студжис и защо мъжете ги харесват, а жените ги ненавиждат. За интересни и незначителни неща. Безкрайни разговоря за всичко на света. Освен за самите тях.
Не бе успял да й разкаже нищо съществено за себе си. Тя избягваше да говори за живота си. И за настоящето, и за миналото.
Дали бе истина, че е била проститутка? А дали и сега не се впускаше в безразборни връзки? Ако бе така, нима щеше да престане да я обича толкова бързо, колкото бе започнал? Боеше се, че не би могъл.
Може би наистина бе глупак.
Но глупостта не бе извинение за прегрешенията му. Не можеше да живее в мир с гузната си съвест. Все по-трудно му бе да понася себе си. Въпреки че не желаеше да признае, че баща му е прав за каквото и да е, днес Престън бе отворил очите му и го бе накарал да осъзнае нещо, за което досега избягваше да мисли: Хамънд Крос бе също толкова склонен към компромис, колкото всички останали. Нямаше повече достойнство от баща си.
Тази мисъл бе непоносима и го накара напълно да загуби апетит. Затова изхвърли пържените яйца.
Искаше да пийне нещо, но алкохолът само би усилил световъртежа му.
Искаше мъчителната болка в ръката му да изчезне.
Искаше да се измъкне от бъркотията, която заплашваше да провали мечтите му за бляскаво бъдеще.
Повече от всичко желаеше Алекс да е в безопасност.
Неволно си спомни за сейфа в дома й и пачките в него.
В хотелския апартамент на Петиджон имаше празен сейф, скрит във вградения гардероб.
Гардеробът. Сейфът. Закачалките. Халатът. Чехлите. Все още неразопаковани.
Хамънд скочи като ужилен, след това застана неподвижно и си наложи да се успокои и да помисли трезво.
Не бързай. Имаш време.
За няколко минути успя да прецени версията от всяка гледна точка и не откри нито един недостатък. Всички елементи се връзваха.
Изводът не го зарадва, но не можеше да си позволи да разсъждава за това сега. Трябваше да действа.
Стана и грабна най-близкия безжичен телефон. Провери номера в указателя и набра цифрите.
— „Чарлз Таун Плаца“. С кого да ви свържа?
— Салона за масаж, ако обичате.
— Съжалявам, господине, вече е затворен. Ако искате да запишете час…
Той прекъсна телефонистката, представи се и й обясни с кого иска да разговаря.
— Въпросът е неотложен. Докато го откриете, свържете ме с отговорничката на камериерките.
Скоро Лорета се убеди, че идеята да отиде на мястото на панаира не бе добра.
Петнадесет минути след като паркира колата си на прашното пасбище и продължи пеша, плувна в пот. Навсякъде бе пълно с деца — шумни омърлени хлапета, които, изглежда, я набелязаха за жертва на лудориите си. Панаирджиите не се държаха любезно. Не ги обвиняваше заради тяхната раздразнителност. Кой би работил в тази горещина?
С удоволствие би се отбила в някой прохладен и уютен бар. Мирисът на застоял тютюн и бира би й се сторил приятен в сравнение със смесицата от ухание на захарен памук и воня на оборски тор, която се носеше над цялата околност.
Единственото, което я възпираше, бе мисълта, че може да помогне на Хамънд. Дължеше му тази услуга. Не само като изкупление на вината си, а и от благодарност, че й бе дал шанс, когато всички други я отбягваха.
Може би въздържанието й нямаше да трае дълго. Но сега бе напълно трезвена, работеше и дъщеря й не се отнасяше към нея с презрение. Трябваше да се отблагодари на Хамънд Крос за този дар.