— Нали каза, че това не е разпит, Рори?
Очите му имаха леден израз, но се обърна към прислужницата и учтиво попита:
— Мис Бърч, потвърждавате ли, че мисис Петиджон е била у дома по това време?
— Да, сър, почти през целия ден беше в стаята си и си почиваше.
— Мили боже! — промърмори Стефи под носа си.
Смайлоу не й обърна внимание и благодари на прислужницата. Сара Бърч се приближи към Дейви и притисна ръцете й между дланите си.
— Съжалявам.
— Благодаря, Сара.
— Добре ли сте, детето ми?
— Да.
— Да ви донеса ли нещо?
— Засега не.
— Ако имате нужда от мен, само ме повикайте.
Дейви й се усмихна и Сара ласкаво прокара пръсти през разрошените й руси коси, след което се обърна и излезе от стаята. Дейви довърши питието си и надменно изгледа Стефи над ръба на чашата.
— Доволна ли сте?
Стефи бе обзета от ярост и не я удостои с отговор. Дейви отново се приближи към количката с напитки и попита:
— Къде е… къде го откараха?
— Съдебният лекар ще извърши аутопсия.
— Значи да почакаме с подготовката за погребението…
— Докато позволим да вземете тялото — довърши Смайлоу. Тя отново напълни чашата си и когато се върна при тях, попита:
— Как е умрял?
— Прострелян е в гръб. С два куршума. Смятаме, че смъртта е настъпила мигновено, дори е възможно да е бил в безсъзнание, когато са стреляли по него.
— В леглото ли е бил?
Естествено Смайлоу знаеше за обстоятелствата около смъртта на баща й. Всички в Чарлстън бяха научили скандалните подробности. Тя му бе признателна, че показа признаци на съчувствие, докато отговаряше на въпроса й:
— Лут беше открит на пода във всекидневната, напълно облечен. Леглото не е използвано. Нямаше никакви следи от романтична среща.
— Е, това поне е различно.
Дейви пресуши чашата си.
— Кога за последен път видя Лут?
— Снощи. Или тази сутрин? Не си спомням. Мисля, че беше сутринта. — Дейви не обърна внимание на недоверчивото мърморене на Стефи и продължи да гледа Смайлоу. — Понякога по цели дни не се виждахме.
— Не спяхте ли заедно? — попита Стефи.
Дейви се обърна към нея:
— От кой северен щат сте?
— Защо?
— Защото очевидно сте много груба и невъзпитана.
Смайлоу отново се намеси:
— Няма излишно да се ровим в личния живот на семейство Петиджон, Стефи. На този етап не е необходимо. — Отново погледна Дейви и попита: — Не знаеше ли какви са плановете на Лут за днес?
— Нито днес, нито когато и да било.
— Нямаш ли представа дали е трябвало да се срещне с някого?
— Никаква. — Тя остави празната чаша на масичката, изправи се и зае войнствена поза. — Заподозряна ли съм?
— В момента всички в Чарлстън са заподозрени.
Очите на Дейви срещнаха неговите.
— Много хора имаха мотив да го убият.
Смайлоу не издържа на проницателния й поглед и извърна глава.
Стефи Мъндел пристъпи напред, сякаш за да напомни на Дейви, че все още е тук и присъствието й е важно.
— Съжалявам, ако съм била твърде пряма, мисис Петиджон.
Тя замълча, но Дейви нямаше намерение да й прости за многобройните нарушения на неписаните закони на етиката. Изражението й остана равнодушно.
— Съпругът ви беше уважавана личност — продължи Стефи. — Дейността на неговата компания допринесе много за развитието на града, областта и щата. Участието му в обществения живот…
— Накъде биете?
Въпреки раздразнението си, че Дейви я прекъсна, тя продължи със спокоен тон:
— Смъртта му е голяма загуба за целия окръг. Моята кантора ще съсредоточи всички усилия върху разследването на този случай, докато виновникът бъде заловен и осъден. Имате личната ми гаранция, че справедливостта скоро ще възтържествува.
Дейви й отвърна с любезна усмивка, зад която прозираше искрено презрение:
— Мис Мъндел, вашата гаранция не струва пукната пара. Освен това имам лоши новини. Делото за убийството на съпруга ми няма да бъде поверено на вас. Не сте от достатъчно висока класа. — Хвърли откровено подигравателен поглед към роклята на Стефи. След това решително се обърна към Смайлоу с думите: — Искам със случая да се заемат най-добрите полицаи. Погрижи се за това, Рори, или аз, вдовицата на Лут Петиджон, сама ще го направя.
ПЕТА ГЛАВА
— Дай тук сто зелени.
Мъжът удари по омазнената покривка и се захили. Противната му самодоволна усмивка накара Боби Тримбъл да потръпне от отвращение.
Боби извади портфейла си от задния джоб на панталона и подаде на слабоумния негодник две банкноти по петдесет долара.
— Добра игра — лаконично отбеляза той. Съперникът му прибра парите и енергично потърка длани.