След като благодари на домашната помощница за кафето, Алекс каза:
— В събота се срещнах със съпруга ви в хотелския му апартамент. — Посочи към страниците от вестника, разпилени по масичката. — В статията завоалирано се намеква, че с мистър Петиджон сме имали интимна връзка.
Дейви вяло се усмихна.
— Беше известен със слабостта си към жените.
— Но що се отнася до мен, няма основание за подобни твърдения. Въпреки че навярно ще решите, че ви лъжа, след като моят полубрат е дал показания срещу мен.
— Прочетох и за него. Описан е като ужасно долен тип.
— Това звучи като комплимент.
Дейви се засмя, но изражението на другата жена й подсказа, че темата е неприятна за нея.
— Имали сте трудно детство.
— Превъзмогнах го.
Дейви кимна:
— Преживяванията от детските години оставят дълбоки следи у всекиго.
— Но при някои те са доста по-очевидни, отколкото при други — допълни Алекс. — В процеса на работата си се убедих колко изобретателни могат да бъдат хората в стремежа си да ги скрият. Дори от самите себе си.
Дейви хвърли още един изпитателен поглед към нея.
— Не сте такава, каквато очаквах да бъдете. Начинът, по който ви характеризират във вестниците, ме накара да смятам, че сте… по-сурова. Хладнокръвна. Непокорна. Дори скандална. — Отново се засмя. — Хрумна ми, че донякъде си приличаме.
— Имам си недостатъци. При това доста. Но ви се кълна, че съм виждала съпруга ви само веднъж. Миналата събота. Както се оказа, малко преди смъртта му. Нито съм го убила, нито съм отишла в онзи апартамент, за да спя с него. За мен е важно да го знаете.
— Склонна съм да ви повярвам — каза Дейви. — Първо, няма какво да спечелите от посещението си при мен. Освен това, не искам да ви обидя, но не сте от типа жени, които скъпият ми покоен съпруг харесваше.
Алекс се усмихна на последните й думи, но искрено по-любопитства:
— Защо смятате, че не съм негов тип?
— Физически, както би казал, сте хубаво парче. Не се обиждайте и от това… Всъщност Лут би спал с всяка жена, която го пожелаеше. Може би дори не е имал предпочитания. Но обичаше любовниците му да го боготворят. Да бъдат хрисими и наивни. През повечето време — мълчаливи. Освен може би при оргазъм. Не бихте му допаднали, защото сте твърде самоуверена и интелигентна. — Тя си наля кафе от сребърната каничка и пусна в чашата си две бучки захар. — Честно казано, доктор Лад, някои от вашите обвинители не вярват, че вие сте убили Лут.
На лицето на Алекс се изписа изненада.
— Разговаряли сте с Хамънд?
— Не съм…
Едно внезапно прозрение накара Дейви да замълчи по средата на изречението.
— Хамънд? Нима сте на „ти“ с прокурора, който ще води делото срещу вас?
Явно смутена, Алекс остави чашата и чинийката си на масата.
— Надявам се, че посещението ми не ви е обезпокоило твърде много, мисис Петиджон. Дори не бях сигурна, че ще ме приемете. Благодаря за…
Дейви я прекъсна, като сложи ръката си върху нейната. След миг Алекс вдигна глава и я погледна право в очите с мълчаливо достойнство. Изведнъж преградата помежду им рухна. Двете жени прозряха, осъзнаха и приеха истината.
Дейви втренчи поглед в събеседничката си и тихо попита:
— Вие ли сте онази, за която положението е „не просто сложно, а невъзможно“?
Алекс понечи да отговори, но тя я изпревари:
— Не, не ми казвайте. Би било като да прочета последната страница на сълзлив роман. Нямам търпение да узная как двамата сте се озовали в тази бъркотия. Надявам се обстоятелствата да са били невероятно изкушаващи. Хамънд го заслужава. — Дейви се усмихна печално. — Горкият Хамънд! Навярно е изправен пред адска дилема.
— Така е.
— Има ли нещо, което бих могла да сторя?
— Може би скоро ще се нуждае от приятелска подкрепа. Бъдете негова приятелка.
— Винаги съм била.
— Както сам казва. — Алекс преметна дръжката на чантата си през рамо. — Трябва да тръгвам.
Дейви не повика прислужницата си, а сама придружи Алекс до входната врата.
— Не сте споделили мнението си за къщата ми — отбеляза тя, докато минаваха през фоайето. — Повечето хора, които идват тук за първи път, казват какво мислят. А вие?
Алекс бързо се огледа.
— Честно ли?
— Попитах ви.
— Имате някои чудесни неща, но за моя вкус интериорът е малко претрупан.
— Шегувате ли се? — закачливо попита Дейви. — Всъщност е пълна безвкусица. Сега, когато Лут е мъртъв, възнамерявам да променя всичко.
Усмихнаха се една на друга. Подобно нещо рядко се случваше на Дейви — да срещне разбиране у друга жена. С характерната си прямота каза: