— А каква?
— Зададе ми няколко въпроса за теб във връзка с разследването на убийството. — Изчака, докато сервитьорът поднесе содата му, преди да продължи: — Знае, че си се срещнал с Лут в събота, Хамънд. Но не съм му казала аз. Кълна се!
— Вярвам ти.
— Каза, че са те видели в хотела. Само предполага, че си имал уговорка с Лут, но и двамата знаем, че почти винаги успява да докаже предположенията си.
— Безобидна догадка.
— Може би не, защото има още нещо, което трябва да ти кажа.
Ръката й затрепери, докато повдигаше цигарата към устните си. Хамънд я сграбчи и я угаси в пепелника.
— Слушам.
— Зная за теб и Алекс Лад.
Хрумна му да си даде вид, че не разбира за какво говори, но осъзна, че не би заблудил Дейви.
— Откъде?
Изслуша разказа й за посещението на Алекс в дома й сутринта.
— Нямам представа как, къде и кога сте се запознали. Не попитах за подробностите, а и тя не пожела да ги сподели. Впрочем Алекс е чудесна жена.
— Да — прошепна той. — Така е.
— Сигурна съм, ясно ти е — продължи Дейви, — че тази връзка е неуместна и в най-неподходящия момент.
— Напълно.
— От всички жени в Чарлстън, които са луди по теб, защо…
— Днес нямам време за губене, Дейви. Не ми чети морал. Не съм планирал да се влюбя в Алекс точно тази седмица. Просто се случи. Впрочем какво право имаш да ме обвиняваш в недискретност?
— Само те предупреждавам да внимаваш. Дори не съм ви виждала заедно, а начинът, по който произнесе името ти, издаде, че е влюбена в теб. Всеки, който е бил с двама ви, би усетил, че между вас има нещо. Дори ако е толкова несклонен към романтика, колкото Рори. Затова ти се обадих. — В очите й проблеснаха сълзи и това го разтревожи, защото Дейви никога не плачеше. — Боя се за теб, Хамънд. И за нея.
— Защо, Дейви? От какво се боиш?
— Страхувам се, че Рори е убил Лут и може да убие още някого, за да заличи следите си.
Остана загледан в нея няколко мига и леко се усмихна.
— Благодаря, Дейви.
— За какво?
— Че си загрижена за мен. Обичам те. Още по-благодарен съм ти, че си загрижена за Алекс. Надявам се да станете добри приятелки. — Излезе от сепарето, наведе се и я целуна по челото. — Няма за какво да се безпокоиш.
— Хамънд! — извика тя след него, когато се втурна навън.
— Положението е под контрол — отговори той в движение. — Уверявам те.
Изтича до колата си. Докато караше към хотела, набра номера на Алекс.
Ключалката на кухнята все още бе разбита. Неразумно бе от нейна страна, че все още не бе поръчала да я поправят. Както той си спомняше, кухнята бе удобна и подредена, въпреки че чешмата капеше.
Докато минаваше покрай телефона, апаратът иззвъня и го стресна. Тя вдигна в другата стая след второто позвъняване. Гласът й достигна до него по коридора:
— Хамънд, добре ли си?
Беше в кабинета си, с гръб към вратата. Той усети аромата на портокалите, набодени с карамфил, в купата на масичката в преддверието. Бе седнала на едно кресло, а на масата пред нея имаше куп папки, явно със сведения за пациенти.
Една от тях бе разтворена на коленете й, а до нея се виждаше малък касетофон. През високите прозорци нахлуваше светлина. Косите й привличаха лъчите като магнит.
— Не се безпокой за мен, добре съм… Какво откри за сержант Басет?… Значи си бил прав. Донякъде го съжалявам. Кой знае с какви заплахи е бил принуден да съдейства… Да, обещавам. Моля те, обади ми се веднага щом можеш.
Изключи и остави безжичния телефон на масата. Доловила е периферното си зрение движенията му, внезапно се обърна към него. Отворената папка се плъзна от скута й към пода и листовете се разпиляха по персийския килим. Касетофонът тупна до краката й. Явно бе мислила, че е сама.
Задъхано промълви:
— Детектив Смайлоу, изплашихте ме.
Смити имаше клиент, когато Хамънд мина покрай него на път към асансьорите.
— Здравей, Смити. Виждал ли си детектив Смайлоу днес?
— Не, мистър Крос. Не съм.
Обикновено бъбривият ваксаджия не вдигна поглед и продължи ритмично да плъзга четките по обувката на клиента си. Хамънд не обърна особено внимание на това. Главната му грижа сега бе да проникне в апартамента на петия етаж.
Вратата все още бе запечатана с жълти ленти. Снощи се бе сдобил с ключ от управителя. Прекрачи полицейската линия и влезе вътре, като остави вратата открехната. Завесите бяха спуснати и стаята бе полутъмна. Огледа хола, където кървавото петно изглеждаше почти черно. Както бе разбрал от камериерките, вече бе поръчан нов.
Застана върху петното и се опита да почувства съжаление за смъртта на Петиджон, но не можа. Приживе той бе негодник. Дори в смъртта си продължаваше да причинява зло на хората.