Лорета не можеше да каже защо не им се обади и не издаде присъствието си. Нещо я накара да остане със сведена глава, преструвайки се на заспала. Не че някой от двамата би й обърнал особено внимание. Смайлоу щеше да я изгледа презрително. Стефи Мъндел вероятно нямаше да я познае или ако все пак се сетеше къде я е виждала, нямаше да си спомни името й. Сигурно щяха да кажат нещо банално и да забравят за присъствието й.
Тогава защо не бе казала нищо? Вероятно това, че можеше да подслушва разговора им, без да бъде забелязана, й вдъхваше чувство за превъзходство.
По-рано вечерта, преди да почувства гадене и да тръгне към болницата, бе чула по телевизията за убийството на Лут Петиджон. Бе гледала пресконференцията на Смайлоу. Той се бе държал спокойно и непоколебимо, както обикновено. Стефи Мъндел вече си пъхаше носа навсякъде, без да са я викали, и превишаваше правомощията си.
Лорета се засмя. Сърцето й преливаше от задоволство, докато наблюдаваше как те отчаяно търсят улики и все стигат до задънена улица. Явно разследването не вървеше, щом единствените вероятни свидетели бяха хора, получили хранително отравяне. Едно бе сигурно. Смайлоу нямаше конкретен заподозрян. Иначе не би настоявал да разпитва пациенти от спешното отделение.
Лорета погледна към стенния часовник. Чакаше тук от два часа и с всяка минута се чувстваше все по-зле. Надяваше се помощта да дойде скоро.
За да убие времето и отклони мислите си от своето страдание, се загледа през прозореца към мястото, откъдето бе потеглила колата им. „Рори Смайлоу и Стефи Мъндел. Господи, каква опасна комбинация! Бог да е на помощ на горкия убиец, когато го хванат.“
— Какво правиш тук?
Щом чу гласа на дъщеря си, Лорета се обърна. Бев стоеше до нея с ръце на кръста и укорителен израз в очите. Явно съвсем не се радваше да я види. Тя опита да се усмихне, но почувства, че сухите й устни се напукаха, когато ги разтегна.
— Здравей, Бев. Чак сега ли ти казаха, че съм тук?
— Не, но бях заета и едва успях да се освободя.
Бев бе старшата сестра, но Лорета бе сигурна, че някоя от колежките й би я заместила, ако бе поискала. Но тя, разбира се, не го бе направила. Лорета нервно навлажни устни.
— Хрумна ми да дойда да те видя… Може да закусим заедно.
— Когато свърши смяната ми — в седем, ще станат дванадесет часа, откакто работя без почивка — веднага ще се прибера у дома и ще си легна.
— О!
Започна по-зле дори отколкото Лорета бе очаквала, а тя съвсем не се бе надявала да бъде посрещната добре. Задърпа копчетата на изцапаната си блуза.
— Не си дошла, защото искаш да закусваме заедно, нали? — Тонът на Бев бе презрителен и привлече вниманието на сестрата от регистратурата. Лорета забеляза любопитството й. — Парите ти са свършили и няма с какво да си купиш нещо за пиене, дошла си да просиш.
Лорета сведе глава, за да избегне гневния, безмилостен поглед на дъщеря си.
— Не съм пила нито капка от няколко дни, Бев, кълна се!
— Миришеш на алкохол.
— Болна съм. Наистина. Аз…
— О, престани! — Бев отвори бележника си и извади банкнота от десет долара. Но не ги подаде на Лорета, а я принуди да се протегне, за да ги вземе, и я накара да се почувства още по-унизена. — Друг път не ме безпокой по време на работа. Ако дойдеш отново, ще кажа на охраната да те изхвърли. Разбра ли?
Лорета кимна, преглъщайки наранената си гордост. Гумените подметки на Бев изскърцаха по плочките, когато се обърна и се отдалечи. Лорета чу вратите на асансьора да се отварят, вдигна глава и жално извика:
— Бев, недей…
Вратите се затвориха, преди да довърши, но успя да види как Бев извърна глава, сякаш изпитваше ненавист към собствената си майка.
ОСМА ГЛАВА
Просто нямаше смисъл.
Неочаквано, като гръм от ясно небе, срещаш някого. Като че ли получаваш подарък без повод. Привличането е мигновено, силно и взаимно. Приятно ви е заедно. Смеете се, танцувате, ядете варена царевица и сладолед. Любите се и разбираш, че по-рано никога не си познавал истинската наслада. Заспивате прегърнати и се чувстваш щастлив, както никога в живота си.
А на сутринта се събуждаш сам.
Тя си е отишла. Без обяснение. Без да се сбогува. Просто е изчезнала.
Хамънд удари по кормилото, изпълнен с гняв към нея и още повече към себе си, защото изпиташе чувства. Защо му беше мъчно, че е избягала? Бе прекарал страхотна съботна вечер. Беше се любил с прекрасна непозната, която, след като му бе дарила наслада, бе изчезнала, без да остави никаква следа. Жената от сънищата, а? Нищо не можеше да стори. Повечето необвързани мъже биха приели това за нещо нормално.