Хамънд смутено отвърна:
— А, да.
— Кажете името си и номера, на който можем да ви открием, ако обичате.
— Всъщност промених решението си, ще се обадя през работно време.
Бързо затвори, но дълго време след това седя на леглото и размишлява кой ли е доктор Лад и защо тя му бе позвънила посред нощ.
Прокара през съзнанието си дългия списък от имена, които помнеше. Познаваше много лекари. Членуваше в два клуба, където се срещаше с всякакви специалисти. Но не си спомняше някога да се е запознавал с човек на име Лад.
А дали не познаваше съпругата на този доктор Лад? Дали не бе прекарал нощта именно е нея?
Разтревожен от това мрачно, но напълно логично предположение, направи усилие да стане и да вземе душ. Не защото горещата водна струя бе символ на нещо. Не чувстваше вина и нужда от пречистване. Ако тя бе омъжена и го бе излъгала, Хамънд нямаше никаква вина. Наистина ли? Да.
След като се облече, изпи две чаши хладко кафе и дори успя да хапне половин английска кифла. Докато дъвчеше, не престана да размишлява. Тя бе отвърнала, че не е омъжена. Но, за бога, как можеше да вярва на една жена, която дори не му бе казала името си?
Господи, не знаеше дори името й!
Беше споделила доста неща. Например, че няма навик да преспива с мъже, с които току-що се е запознала. „Не е нещо обичайно, което ми се случва често“, нали това бяха точните й думи? Но как можеше да бъде сигурен в искреността й?
Откъде можеше да знае, че не е умела лъжкиня и развратница, омъжена за някакъв нещастник с лекарска титла? Може би бе непокорна съпруга, която толкова често изневеряваше на доктор Лад, че той вече не се изненадваше, когато му се обадеше отнякъде посред нощ.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-мрачно ставаше настроението му.
Докато разтребваше кухнята, погледна към стенния часовник и с изненада откри, че отдавна е минало пладне. Нима наистина бе спал до толкова късно? Нищо чудно. Бяха се любили цяла нощ… Бяха заспали едва около шест сутринта.
Не бе имал намерение да се връща в Чарлстън преди здрач. Първоначалният му план бе да прекара спокоен неделен ден в риболов или лениво съзерцаване на пейзажа и да не се заема с нищо, което изисква твърде много размисъл.
Нямаше желание да стои повече във вилата, потънал в мисли. Затова заключи и тръгна по-рано, отколкото бе решил. Докато минаваше по моста „Мемориал Бридж“ на път за града, се запита дали и тя не живее в Чарлстън. Дали не се е върнала у дома по същия път?
А ако случайно се срещнеха на някой прием? Дали щяха да си спомнят за нощта, която бяха прекарали заедно, или щяха да се поздравят учтиво, преструвайки се на непознати?
Може би щеше да зависи от това дали са сами или с други хора. Как би се почувствал, ако някой му представеше една привидно щастлива семейна двойка — доктор и мисис Лад, и е длъжен да погледне съпруга й в очите, да стисне ръката му и да започне непринуден разговор, потискайки непреодолимото влечение към жената до него?
Надяваше се никога да не изпадне в подобно положение, но ако все пак се случеше, би се постарал да запази достойнството си. Надяваше се да не изглежда като глупак. Да намери сили да й обърне гръб и да си тръгне.
Но не бе сигурен, че ще успее да го направи. Това го безпокоеше най-много.
Когато бе изправен пред морална дилема, Хамънд обикновено успяваше да вземе правилното решение. Откакто бе надраснал детските капризи, ученическите лудории и младежката дързост, винаги се бе държал достойно. Въпреки че някои биха нарекли това прекалено благоразумие или страхливост, той просто се съобразяваше с правилата.
Не винаги бе лесно. Всъщност непоклатимото му чувство за добро и зло бе станало причина за доста конфликти с приятели и колеги и дори с родителите му. Особено с баща му. Двамата не споделяха едни и същи принципи. Престън Крос би се изсмял, ако узнаеше за неговите терзания заради една жена.
Когато сви към квартала, в който живееше, Хамънд се запита какво ли щеше да се случи, ако снощи бе влязъл при нея няколко мига по-рано и я бе чул да казва по телефона нещо от рода на: „Скъпи, стана твърде късно и реших да пренощувам у приятелката си (някакво женско име). Нали нямаш нищо против? Помислих си, че би било опасно да шофирам сама по това време. Добре, ще се видим сутринта. И аз те обичам.“
Автоматичната врата се отвори и Хамънд вкара колата си в тесния гараж. Но след като угаси двигателя, остана там няколко секунди, загледан в пространството и замислен дали е преминал успешно поредното морално изпитание.
Най-сетне, ядосан на себе си заради тези безсмислени разсъждения, слезе и пое към вратата, която свързваше гаража с кухнята. Необичайно за него, се отправи към телефона, за да прослуша телефонния си секретар, но се отказа. Със сигурност имаше поне едно съобщение от баща му, а не бе в настроение да подновява вчерашния спор. Нямаше желание да разговаря с когото и да било.