Може би щеше да се поразходи с яхтата си. Беше подарък от родителите му по случай постъпването на работа в прокуратурата и се намираше отвъд улицата, в Сити Марина. Бе купил жилище в този квартал именно за да бъде близо до яхтклуба.
Днес бе прекрасен ден за плаване. Може би щеше да му помогне да проясни ума си.
Ускори крачка, премина през кухнята и покрай всекидневната, но докато вървеше към стълбището, чу някой да завърта ключ в ключалката на входната врата. Преди да успее да се обърне, в къщата влезе Стефи Мъндел е клетъчен телефон в ръка.
Тя каза в микрофона:
— Не мога да повярвам, че така се инатят. — Ръцете й бяха заети с ключовете, телефона, дипломатическото куфарче и дамската й чанта и едва успя да махне е пръсти за поздрав. — Искам да кажа, все пак хранителното отравяне не е нещо смъртоносно, като рак на костите… Добре, обади ми се… Зная, че не е необходимо да идвам, но държа да бъда там. Имаш номера на мобифона ми, нали?… Чудесно, чао. — Изключи телефона и гневно изгледа Хамънд. — Къде беше, по дяволите?
— Забрави да кажеш „здравей“.
Колежката му вечно работеше без почивка. Носеше в голямото си куфарче документи, с които можеше да затрупа цяло бюро. Когато бе постъпила на работа в Областната прокуратура, веднага бе поръчала да инсталират в колата й полицейска радиостанция и я слушаше, докато караше, така както другите шофьори слушат музика или радио. Адвокатите и полицаите се шегуваха, че Стефи е нещо като „спешна юридическа помощ“.
Тя нахвърля багажа си на едно кресло, свали високите обувки, измъкна краищата на блузата от полата си и започна да си вее с тях.
— Господи, толкова е задушно навън. Едва дишам. Защо не вдигаш телефона?
— Казах ти, че отивам на вилата.
— Обаждах се и там. Милион пъти.
— Бях изключил апарата.
— Защо, за бога?
„Защото бях изцяло пленен от една жена и не желаех да ме безпокоят“, помисли си той. Но каза:
— Сигурно имаш радар. Току-що влязох през задната врата. Как разбра, че съм тук?
— Не знаех. Твоето жилище е по-близо до полицейския участък, отколкото моето. Помислих си, че няма да имаш нищо против, ако почакам тук, докато чуя нещо.
— За какво? С кого разговаряше? Какво толкова спешно има?
— Какво ли? Хамънд? — Тя застана срещу него е ръце на кръста и го изгледа озадачено. След миг на лицето й се изписа искрено недоумение. — Господи, нима не знаеш?
— Очевидно не.
Изуменият й тон не го впечатли. Стефи винаги прекалено драматизираше нещата.
Явно нямаше да има разходка с яхта. Не искаше да кани Стефи да дойде е него, а не бе лесно човек да се отърве от нея, особено когато бе така развълнувана. Внезапно се почувства уморен.
— Имам нужда да пийна нещо. Какво да ти донеса? — Върна се в кухнята и отвори хладилника. — Вода или бира?
Тя го настигна.
— Не мога да повярвам. Ти наистина не знаеш. Не си чул. Къде се намира тази твоя вила? В Монголия? Няма ли телевизор?
— Добре, значи бира. — Извади две бутилки, отвори първата и й я подаде. Стефи я взе, но продължи да го гледа втренчено, сякаш по лицето му изведнъж се бяха появили ужасяващи рани. Той отвори втората бира и вдигна бутилката към устните си. — Не ме дръж в напрежение. Какво толкова е станало?
— Вчера следобед са убили Лут Петиджон в апартамента на последния етаж на „Чарлз Таун Плаца“.
Хамънд застина. Бавно свали бутилката и недоверчиво изгледа Стефи. Едва след няколко секунди успя да каже с пресипнал глас:
— Това е невъзможно.
— Истина е.
— Не може да бъде!
— Защо да те лъжа?
Той най-сетне се отърси от първоначалния шок и се размърда. Потърка тила си, където вече чувстваше непоносимо напрежение. Машинално сложи бирата на високата масичка, издърпа един стол и седна. Когато Стефи се настани срещу него, премигна, за да я види ясно.
— Убили ли каза?
— Да.
— Как? — сухо попита Хамънд. — Как е умрял?
— Добре ли си?
Той я погледна така, сякаш вече не разбираше езика, на който говореше, след това вяло кимна:
— Да, нищо ми няма, просто…
Разпери ръце.
— Загуби ума и дума.
— Направо онемях. — Леко се покашля. — Как е умрял?
— Застрелян е. С два куршума в гърба.
Хамънд сведе глава към мраморния плот и се загледа в капките, които се бяха образували по студените стени на бирената бутилка, докато възприемаше разтърсващата новина.
— Кога? В колко часа?