Барманите наливаха бира с максималната бързина, на която бяха способни, но все пак не успяваха да обслужат прииждащите клиенти. Хамънд няколко пъти се опита да привлече вниманието на един от тях, но накрая се отказа и реши да почака, докато опашката намалее, преди да поръча друго питие.
Сега се чувстваше малко по-уверен и се осмели отново да погледне към нея. Настроението му помръкна. На останалите столове около масата й бяха седнали трима мъже. Широките рамене на единия почти я скриваха от погледа му. Никой от тях не бе с униформа, но съдейки по прическите и самонадеяното им държане, той реши, че са от флота.
Всъщност не бе изненадан. Може би само малко разочарован.
Привлекателна жена като нея не можеше да остане сама в събота вечер. Навярно просто й бе доскучало, докато чакаше приятеля си.
Дори ако бе дошла сама на панаира, бързо щеше да си намери компания. Особено на толкова оживено място. Военнослужещите, пуснати в отпуск за уикенда, приличаха на стадо акули, надушили плячка. Единствената им цел бе да си осигурят партньорка за вечерта. Тази жена би привлякла вниманието им без никакво усилие.
Хамънд съвсем не бе имал намерение да я заговаря. Беше твърде възрастен за нещо подобно. Би било неразумно, освен това съвсем не му подхождаше да се държи така, въпреки че самият той нямаше сериозна връзка. Но не би могъл да каже и че не е обвързан.
Тя внезапно стана, взе жилетката си, преметна малката чанта през рамо и понечи да си тръгне. След миг и тримата мъже скочиха и препречиха пътя й. Единият, който изглеждаше най-набит, обгърна раменете й и доближи лицето си до нейното. Хамънд проследи движенията на устните му. Това, което й каза, накара приятелите му да избухнат в смях.
Тя явно не хареса шегата. Рязко извърна глава и изражението й наведе Хамънд на мисълта, че е изпаднала в неловко положение, от което се опитва да се измъкне, без да предизвика скандал. Жената отмести ръката на военнослужещия от раменете си, усмихна се насила и му каза нещо, преди да продължи към изхода.
Засегнатият мъж я последва, придружен от двамата си спътници. Когато отново сграбчи ръката й и я притегли към себе си, Хамънд не можа да остане безучастен.
По-късно дори не си спомняше как бе прекосил дансинга, въпреки че сигурно си бе проправил път с лакти между двойките, танцуващи блус, защото след броени секунди се озова между двамата мускулести войници, избута натрапника и каза:
— Извинявай, скъпа. Случайно срещнах Норм Бланчърд, а нали знаеш колко е словоохотлив този стар разбойник. За мой късмет, засвириха нашата песен.
Обгърна талията й и я поведе към дансинга.
— Запомнихте ли инструкциите ми?
— Да, сър. Никой да не влиза или излиза. Запечатали сме входовете.
— Това се отнася за всички. Без изключение.
— Разбрано, сър.
След като повтори указанията си, детектив Рори Смайлоу кимна на униформения служител и влезе в „Чарлз Таун Плаца“ през главния вход на хотела. Много списания бяха писали, че стълбището представлява истински архитектурен шедьовър. Вече се бе превърнало в запазена марка на новия комплекс. Двете дъги от извити стъпала, които се издигаха срещу входа, символизираха южняшкото гостоприемство. Сякаш обгръщаха изящния кристален полилей, преди да се слеят десетина метра над фоайето, където образуваха широк балкон.
И на двете нива полицаите се разминаваха с персонала и гостите на хотела, които вече бяха научили за предполагаемото убийство на петия етаж.
„Нищо не би могло да предизвика такова оживление, както насилствената смърт“, помисли си Смайлоу, докато преценяваше обстановката.
Потни туристи със слънчев загар щракаха с фотоапарати, разпитваха служителите и споделяха слухове за самоличността на жертвата и мотива за престъплението.
Елегантният костюм на Смайлоу и ризата с френски маншети изглеждаха необичайно облекло за толкова горещ ден. Въпреки непоносимата жега, дрехите му бяха съвсем сухи. Веднъж един от неговите подчинени тихо бе попитал дали Смайлоу някога се поти.
— Не, за бога! — бе отвърнал колегата му. — Всички знаят, че извънземните нямат потни жлези.
Смайлоу решително се отправи към редицата асансьори. Явно мъжът, с когото бе разговарял на входа, бе съобщил за пристигането му, защото друг служител държеше вратата на единия асансьор отворена и го чакаше. Смайлоу влезе, без да даде знак, че оценява тази проява на учтивост.
— Доволен ли сте от услугата, мистър Смайлоу?
Детективът се обърна.
— О, да, Смити. Благодаря.
Човекът, когото всички познаваха само по първото му име, лъскаше обувки в една ниша във фоайето на хотела. Десетилетия наред бе работил в друг централен хотел. Наскоро се бе преместил в „Чарлз Таун Плаца“, но бе запазил клиентелата си. Дори гостите от други градове даваха на Смити щедър бакшиш, защото можеше да ги упъти по-добре от портиера къде да отидат, как да прекарат времето си и къде могат да открият това, което търсят в Чарлстън.