— Открила го е камериерката малко след шест.
— Снощи ли?
— Хамънд, говоря ясно. Да. Вчера.
— Извинявай.
Стефи му описа какво точно бе видяла камериерката.
— Раната в главата е доста сериозна, но Джон Медисън смята, че е умрял от куршумите. Естествено не може официално да съобщи причината за смъртта, докато не завърши аутопсията. Едва тогава ще научим повече подробности.
— Разговаряла си със съдебния лекар?
— Не лично. Смайлоу ме осведоми.
— Значи той ще разследва случая?
— Шегуваш ли се?
— Че кой друг! — промърмори Хамънд. — Какво мисли, че се е случило?
През следващите пет минути той изслуша всичко, което Стефи бе научила до момента.
— Хрумна ми, че не е зле човек от прокуратурата да следи развитието на нещата от самото начало, затова прекарах цялата нощ със Смайлоу… така да се каже. — Дяволитата й усмивка му се стори напълно неуместна. Хамънд само кимна и нетърпеливо й даде знак да продължи. — Тръгнахме по няколко следи, но няма никакви улики.
— А охраната на хотела?
— Убиецът е действал безшумно. Няма признаци за насилствено влизане. Нито следи от борба. Можем да елиминираме и камерите за наблюдение. Единственият видеофилм, с който разполагаме, показва голи човешки тела, тръпнещи под звуците на монотонна музика.
— Ха?
Когато му каза за фалшивите камери, той смаяно поклати глава:
— Господи! Петиджон толкова се хвалеше със съвършената си, невероятно скъпа охранителна система. Каква наглост!
Хамънд бе добре запознат е безскрупулните машинации на Лут Петиджон. От шест месеца тайно събираше улики, за да го изобличи пред главния прокурор. Колкото повече неща научаваше за него, толкова по-дълбоко го презираше.
— Има ли свидетели?
— Засега не. Единственият човек в хотела, който е разговарял с него, е масажистът, а той не знае нищо. — Каза му и за хората с хранително отравяне. — Като изключим децата, има седем души, които Смайлоу иска да разпита. Никой от нас не е оптимистично настроен относно резултата, но той обеща да ми се обади веднага щом лекарят му даде разрешение. Държа да присъствам.
— Май проявяваш голям интерес към този случай?
— Ще бъде изключително важно дело.
Последните й думи прозвучаха като отправена покана за дуел. Макар и не открито, съперничеството им бе осезаемо. Хамънд смирено признаваше, че обикновено има предимство пред нея, и то не защото е по-талантлив. Той бе завършил юридическия колеж втори по успех в курса си, а тя бе първенец на своя. Но двамата имаха коренно различни характери. Неговите лични качества му помагаха, докато темпераментът на Стефи й пречеше да спечели симпатията на околните. Хората не одобряваха грубия й, агресивен подход.
Най-ценното му предимство, както сам признаваше, бе явната подкрепа на Монро Мейсън. Скоро след постъпването на Стефи на работа в прокуратурата се бе открило свободно място за по-висш служител. И двамата бяха еднакво добри юристи, но между тях не бе имало истинска конкуренция за повишение. Сега Хамънд бе главен сътрудник на областния прокурор.
Разочарованието на Стефи бе очевидно, но бе понесла загубата достойно, без злоба. Бяха продължили да работят по-скоро в сътрудничество, отколкото като съперници.
Все пак понякога, както сега, си отправяха мълчаливи предизвикателства. Този път никой от двамата нямаше желание да спори.
Хамънд смени темата:
— А Дейви Петиджон?
— Какво имаш предвид? Дейви Петиджон като заподозряна? Или като скърбяща вдовица?
— Заподозряна? — изненадано повтори Хамънд. — Нима някой смята, че тя е убила Лут?
— Аз мисля, че е била тя.
Стефи му разказа за посещението си в дома на семейство Петиджон със Смайлоу и сподели защо смята, че е логично вдовицата да бъде заподозряна.
След като я изслуша, Хамънд отхвърли хипотезата й:
— Първо, Дейви не се нуждае от парите на Лут. Никога не са й били нужни. Родителите й…
— Направих проучване. Семейство Бъртън само са парадирали с богатството си.
Нотката на злорадство в гласа й не му убягна.
— Какво те гложди?
— Нищо — троснато отвърна тя. — Е, добре, може би наистина ме е яд. Мъчно ми е, когато мъже, доказали своята зрелост, професионализъм и интелект, изведнъж стават мекушави, щом срещнат жена като нея.
— Жена като нея?
— Хайде, Хамънд! — каза тя е още по-силно раздразнение. — Жена, която външно прилича на пухкаво коте, а всъщност има нокти на пантера. Знаеш за кой тип говоря.
— Нима от пръв поглед успя да определиш какъв тип жена е Дейви Петиджон?
— Виждаш ли? И ти я защитаваш.
— Не защитавам никого.
— Първо успя да омае Смайлоу, колкото и да ти се струва невероятно, а сега и ти проявяваш симпатия.