— Аз не съм „омаян“ от нея. Просто не разбирам как успя да съставиш пълен психологически профил на Дейви, след като…
— Добре! Все едно — нетърпеливо го прекъсна тя. — Не искам повече да говоря за Лут Петиджон и мотивите за убийството. Вече почти двадесет и четири часа мисля само за това. Имам нужда да се поразсея.
Тя стана от стола, сложи юмруци на кръста си и силно се протегна. След това заобиколи масата, седна в скута на Хамънд, обви ръце около врата му и го целуна.
ДЕВЕТА ГЛАВА
След няколко кратки целувки Стефи прокара пръсти през косите му.
— Забравих да попитам. Как мина снощи?
— Чудесно — искрено отвърна Хамънд.
— Случи ли се нещо интересно?
Интересно? И още как. Дори безсмислените му разговори с прелестната непозната бяха необикновени.
— Знаеш ли, че съм играл футбол в Националната лига?
— Така ли?
— Да. И след като спечелих втората си Суперкупа, започнах да работя за ЦРУ.
— Опасна работа?
— Обикновени шпионски истории.
— Лу!
— Всъщност беше скучно. Затова се записах в Корпуса на мира.
— Интересно.
— Не беше зле. Поне в началото. Но след като получих Нобелова награда, защото успях да нахраня всички гладуващи деца в Африка и Азия, започнах да търся нещо друго.
— Ново предизвикателство?
— Точно така. Чудех се дали да се кандидатирам за президент и да служа на страната си, или да открия лекарство за рака.
— Сигурно някои те наричат Мистър саможертва.
— Не, второто ми име е Гриър.
— Харесва ми.
— Знаеш ли, излъгах те.
— Че второто ти име е Гриър?
— Не, това е истина. Но всичко останало бяха лъжи.
— Не!
— Исках да те впечатля.
— Знаеш ли какво?
— Какво?
— Успя да ме впечатлиш.
Хамънд си спомни за допира на ръката й и почувства, че го обзема възбуда…
— Ммм — замърка Стефи. — Така си и мислех. Липсвала съм ти.
Беше възбуден, но не от ласките на жената, която седеше в скута му и го докосваше през панталоните. Отмести ръката й.
— Стефи…
Тя се наведе и страстно го целуна. Повдигна полата над бедрата си, разтвори ги, седна на коленете му и продължи да го целува, а ръцете й сграбчиха токата на колана му.
— Мразя да бързам — задъхано каза Стефи. — Но веднага щом се обади Смайлоу, трябва да излетя оттук. Боя се, че този път ще бъде кратко.
Хамънд посегна към треперещите й пръсти и ги притисна с длани.
— Стефи, трябва да…
— Да се качим горе? Чудесно. Но не бива да се бавим, Хамънд.
Тя пъргаво скочи от скута му, отправи се към вратата и в движение разкопча блузата си.
— Стефи!
Обърна се и го изгледа учудено, когато Хамънд стана и затвори ципа на панталоните си. Тя леко се засмя:
— Готова съм да опитам всичко, но ще бъде малко трудно, ако не го извадиш.
Той прекоси стаята и се подпря на мраморния плот. Загледа се в чистата мивка и едва след няколко секунди отново се обърна с лице към нея.
— За мен всичко приключи, Стефи.
Щом изрече тези думи, почувства искрено облекчение. Вчера следобед бе тръгнал от града, изпълнен е грижи. Една от тях, всъщност най-малката, бе неговата нерешителност по отношение на връзката му със Стефи. Не бе сигурен дали иска да й сложи край. Всеки от двамата даваше на другия свободата, от която се нуждаеше. Имаха много общи интереси. Бяха и сексуално съвместими.
Все пак никога не бяха обсъждали възможността да живеят заедно и Хамънд бе доволен. Ако бе заговорила за това, щеше да й представи сума ти разумни доводи, за да я убеди, че идеята за съвместен живот не е добра. Но истинската причина бе, че енергията на Стефи бързо би го изтощила. Явно и тя не желаеше постоянно да бъдат заедно. Държаха връзката си в тайна. Виждаха се често, когато пожелаеха. Почти година това положение ги устройваше.
Но напоследък той бе започнал да се пита дали наистина му харесва да живее така. Мразеше тайните и увъртанията, особено в личните си отношения. Споделяше старомодното разбиране, че човек трябва да бъде честен с приятелите си.
Освен това не смяташе, че е достатъчно близък с нея. Всъщност между тях не съществуваше истинска близост. Въпреки че Стефи бе пламенна и опитна в интимното общуване, емоционално бяха толкова далеч един от друг, колкото първия път, когато го бе поканила на вечеря в дома си и бяха завършили, разсъблечени на дивана във всекидневната.
След седмици размишления Хамънд бе преценил плюсовете и минусите и бе осъзнал, че връзката им е стигнала до задънена улица, а той чувстваше нужда от нещо повече. Вместо с нетърпение да очаква нощите им заедно, бе започнал да ги избягва. Дори когато се любеха, се разсейваше и мислеше за други неща, докато тялото му се подчиняваше на физическите си инстинкти. Държеше се адекватно, но по навик, без емоции. Най-добре бе да приключи, преди безразличието да се превърне в неприязън.