Тези думи го накараха да избухне в смях.
— Последното, което човек би изпитал към теб, е съжаление.
Очите й светнаха и тя каза:
— Все пак ще ти липсвам.
— Много.
Стефи докосна с език горната си устна и разтвори предниците на блузата си. Не бе изненадан, когато видя, че зърната й са тъмни и втвърдени от възбуда. Най-големият стимулант за Стефи бе спорът. Нищо не я възбуждаше така, както една разгорещена кавга. Бяха имали най-бурни сексуални изживявания именно след размяна на остри реплики. Сега Хамънд осъзна, че това е бил начинът й да си осигури пълна победа във всеки техен спор. Сега само му помогна да вземе категорично решение.
Стефи му се усмихна дяволито.
— Един последен път? Заради доброто старо време? Или имаш твърде строги морални принципи и не би спал с жена, с която току-що си скъсал.
— Не звучи много романтично, Стефи.
— А, значи искаш сантименталност и романтика? Какво става с теб, Хамънд?
Предложението й го изкуши не защото все още чувстваше някакво влечение към нея, а защото минутите със Стефи може би щяха да му помогнат да се отърси от сладостните спомени за миналата нощ, които го изпълваха с болка. Едно интимно изживяване с друга жена донякъде би разсеяло мъчителното чувство за загуба.
Докато се колебаеше, телефонът иззвъня.
Стефи иронично се засмя и закопча блузата си.
— Късметлия! Винаги си бил галеник на съдбата. Отново ти провървя.
Завъртя се на пети и влезе във всекидневната, за да вземе нещата си. Хамънд вдигна слушалката.
— Ало.
— Обажда се Монро.
Излишно бе областният прокурор да се представя. Едва ли имаше по-гръмогласен човек от него. Сякаш се бе родил с вграден мегафон. Хамънд веднага намали звука на телефона.
— Здравей, Монро, какво има? Прекарах една нощ извън Чарлстън и тук е настанала истинска бъркотия.
— Значи си чул?
— Стефи ми каза.
— Разбрах, че вече била вътре в нещата.
Хамънд погледна към всекидневната, където Стефи се обуваше и прибираше краищата на блузата си. Застана с гръб към вратата и заговори по-тихо.
— Изглежда, втълпила си е, че тя ще получи делото.
— Съгласен ли си?
Хамънд усети, че ризата му е залепнала. Кога ли бе плувнал в пот? Потърка чело и откри, че по него също е избила влага. Имаше причина за тази реакция. Вчера следобед се бе срещнал с Лут Петиджон в апартамента му в „Чарлз Таун Плаца“.
Монро Мейсън трябваше да знае това. Сега бе моментът да му каже.
Но защо бе необходимо да споменава?
Нямаше никаква връзка с убийството на Петиджон. Срещата им бе кратка. Бяха разговаряли малко преди приблизителния час на смъртта. Рано, но все пак…
Не виждаше причина да казва на Мейсън. Не бе споделил и със Стефи, когато му бе съобщила потресаващата новина за убийството. Не би имал никаква полза, ако ги осведомеше за съвпадението, а можеше да загуби много.
Изтри с ръкав челото си и каза:
— Аз искам това дело.
Началникът му се засмя:
— Е, тогава го получаваш, момчето ми.
— Благодаря.
— Няма нужда да ми благодариш. И бездруго ти щеше да го поемеш.
— Оценявам гласуваното доверие.
— Стига, Хамънд. Не взех решението си сам. Ще го поверя на теб, защото вдовицата Петиджон ми звъни по телефона на всеки кръгъл час от десет снощи.
— Защо?
— Помоли… всъщност настоя… ти да изправиш убиеца на мъжа й пред съда.
— Признателен съм й за…
— Престани с тези глупости, Хамънд! От километри надушвам какво става. По дяволите, толкова съм стар, но мисля, че най-сетне се досещам. Къде съм бил?
— Вдовицата.
— О, да! Лут е мъртъв, но, изглежда, Дейви ще наследи и общественото му влияние. Би могла да се прочуе в областта. Затова реших да спестя на прокуратурата главоболията и критиките в пресата и се съгласих да ти поверя делото.
Това дело би дало тласък на кариерата му, както никое друго. Убийство на известна и влиятелна личност. Обширни материали в пресата. Имаше всички елементи, които го правеха съблазнително за един амбициозен прокурор. Естествено щеше да се чувства по-доволен, ако Мейсън му го бе възложил без намесата на Дейви, но нямаше смисъл да се тревожи заради такава незначителна подробност. Независимо от обстоятелствата, делото бе негово.
Искаше го, имаше нужда от него и определено бе най-подходящият човек. Вече бе водил пет дела за убийства, от които бе спечелил четири и приключил едно със споразумение. От деня, в който бе постъпил в прокуратурата, се подготвяше за толкова значим процес. Бе готов да се заеме с него и знаеше как да го спечели. Процесът срещу убиеца на Лут Петиджон би го издигнал до поста, към който се стремеше… на областен прокурор.