В парка гордо се издигаха вековни дъбове, устояли на унищожителни бури и дори на урагана „Хюго“. Под техните сенки, между паметниците и символите на Конфедерацията, млади двойки бутаха детски колички.
Горещият въздух бе задушен и влажен, но поне откъм пристанището и форт Съмтър, които се виждаха в далечината, полъхваше бриз и изпълваше с приятно опиянение хората, дошли да се насладят на красивия здрач преди края на последния почивен ден от тази седмица.
Тя успокои темпото и реши, че е време да се прибира. По обратния път при всяка стъпка чувстваше болка, която пронизваше прасците и бедрата й и достигаше до кръста. Сега поне бе поносимо. Все още бе задъхана, но паренето в мускулите бе изчезнало.
Чувството за вина продължаваше да я измъчва.
През целия ден изненадващо я спохождаха мисли за него и нощта им заедно. Полагаше усилия да разсее спомените, защото й се струваше, че те утежняват вината й. Сякаш бе крадец, който не само е навлязъл в чужда собственост, а и е посегнал на повечето лични вещи на потърпевшия.
Но не можеше да прогони тези мисли. Докато тичаше по алеята, ги допусна в съзнанието си и те я завладяха. Отново усети вкуса на сладкишите от панаира и се усмихна, когато си спомни глупавия анекдот, който той й бе разказал, представи си как дъхът му гали ухото й, как пръстите му докосват кожата й.
Бе заспал така дълбоко, че не се събуди, когато тя се измуши от леглото и облече дрехите си в сумрачната стая. Преди да излезе, спря, за да го погледне за последен път. Спеше по гръб. Единият му крак се подаваше изпод чаршафа. Бе отвит до кръста.
Имаше прекрасни ръце. Изглеждаха силни, мъжествени и добре оформени. Едната лежеше върху чаршафа, а другата бе отпусната на възглавницата й. Пръстите бяха свити. Допреди няколко минути бяха докосвали косите й.
Докато наблюдаваше как гърдите му ритмично се повдигат и спускат от спокойното му дишане, едва устоя на изкушението да го събуди и да му признае всичко. Дали би я разбрал? Дали би й благодарил за искреността? Може би щеше да й каже, че му е все едно, да я притегли към себе си и отново да я целуне. Дали мнението му за нея щеше да бъде по-добро или по-лошо, ако му бе казала какво е сторила?
Какво ли си бе помислил, когато се бе събудил и открил, че я няма?
Отначало сигурно бе изпаднал в паника, предполагайки, че е ограбен. Навярно бе скочил от леглото, за да провери дали портфейлът все още е на бюрото му. След това бе разперил кредитните си карти като тесте за покер, за да се увери, че никоя не липсва. Дали се бе изненадал да открие, че всички пари са налице? Дали бе изпитал огромно облекчение?
А след това дали изчезването й го бе озадачило? Или разсърдило? Навярно бе ядосан. Може би се бе почувствал обиден.
Надяваше се, че не се е обърнал на другата страна и заспал отново. Колкото и да бе тъжно, съществуваше и такава вероятност, която я накара да се запита дали изобщо се е сетил за нея днес. Дали като нея мислено изживява отново цялата вечер — от мига, в който погледите им се бяха срещнали в шатрата, до онзи последен път?
Обсипа с целувки лицето й. След миг прошепна:
— Защо се чувствам така прекрасно?
— Човек трябва да се чувства добре в момент като този, нали?
— Да, но невинаги е толкова вълшебно.
— Сега е…
— Какво?
Той отметна глава назад и я погледна право в очите.
— Почти още по-вълшебно.
— Искаш да кажеш, да стоим мирни?
Тя го притисна между бедрата си и пламенно го прегърна.
— Така. Просто да те чувствам.
— Мм… — Той отпусна глава до шията й. Но след няколко секунди простена: — Съжалявам, не мога да стоя мирен.
Тя повдигна бедра и прошепна задъхано:
— Аз също.
Внезапно усети, че краката й се подкосяват и спря да тича, наведе се, подпря ръце на коленете и вдъхна от тежкия горещ въздух. Примигна, за да проясни очите си от солената пот, и се опита да ги изтрие с опакото на ръката си, но осъзна, че и тя е запотена. Трябваше да престане да мисли за това. Вечерта, която бяха прекарали заедно, бе невероятно романтична за нея, но може би за него не бе представлявала нищо необичайно — въпреки поетичните излияния.
„Всъщност все едно“, напомни си тя. Мнението му нямаше значение, нито пък дали изобщо се сещаше за нея. Никога вече нямаше да се срещнат.
Когато дишането и пулсът й се успокоиха, тя изтича по стъпалата на дигата. Мисълта, че никога няма да го види отново, бе по-непоносима и от изтощителното тичане. Живееше само на няколко пресечки от Батъри, но пътят дотам й се стори по-дълъг от цялото разстояние, което бе пробягала.