Нейната чаша бе на пода до масата за масаж. Хамънд знаеше, че обикновено е безсмислено да спори с Дейви. Напълни чашата й, а след това и своята до половината. Когато й я подаде, тя вдигна наздравица:
— За погребенията и другите забавни преживявания.
— Не споделям напълно чувствата ти — каза той, след като отпи глътка.
Тя облиза устни, наслаждавайки се на вкуса на виното.
— Може би си прав. Може би шампанско трябва да се пие само на сватби.
Когато вдигна чашата си към него, Хамънд почувства, че страните му пламнаха. Сякаш прочела мислите му, тя се засмя.
Беше същият смях, който помнеше от една юлска нощ преди години, когато двамата бяха гости на сватбата на свои общи приятели. Градината в дома на младоженката, където бе тържеството, бе украсена с гардении, лилии от Казабланка, божури и други ароматни цветя. Уханията им бяха опияняващи като шампанското, което бе изпил в напразно усилие да се разхлади и престане да чувства стягането на смокинга.
Сякаш избрани от актьорско училище, и осемте шаферки бяха прелестни блондинки. С ефирната розова рокля, дълга до петите и с дълбоко изрязано деколте, Дейви изглеждаше по-ослепителна от останалите.
— Иде ми да те схрускам — беше й казал той пред църквата малко преди да започне венчавката. — Или може би да те изпия. Приличаш на сладолед, липсва ти само хартиеното чадърче.
— С него този тоалет би изглеждал още по-отвратителен.
— Не ти ли харесва? — попита той.
Тя направи неприличен жест.
По-късно, на тържеството, когато зазвуча песента „Вик“ на Отис Дей и „Найтс“ и двамата излязоха на дансинга, тя размаха ръка пред лицето си и каза недоволно:
— Освен невероятно грозна, тази рокля е и най-задушаващата дреха, която някога съм обличала.
— Съблечи я тогава.
Приятелството между семействата Бъртън и Крос датираше отпреди раждането на Дейви и Хамънд. Тя присъстваше в най-ранните му спомени за коледни тържества и пикници. Когато възрастните ги изпращаха на горния етаж, преди да продължат да празнуват, двамата винаги скрояваха номера на бавачките, които имаха нещастието да се грижат за тях.
Заедно бяха изпушили първите си цигари. При първото си неразположение тя бе побързала гордо да му се похвали, че вече е жена. Когато се бе напила за първи път, бе повърнала в неговата кола. В нощта, когато бе загубила девствеността си, му се бе обадила веднага щом се бе прибрала у дома, за да му разкаже подробно за събитието.
Като деца взаимно обогатяваха речника си от неприлични думи, които и досега без неудобство използваха в разговорите си. Отначало им бе забавно, а и знаеха, че никой няма да ги накаже. Никой от двамата не би издал другия и не би се обидил. По-късно предизвикателните им разговори започнаха да добиват сексуален подтекст, но отново бяха шеговити и безобидни.
Но в онази юлска вечер и двамата вече бяха студенти в престижни университети — той в Клемсън, а тя във Вандербилт — и отдавна не се бяха виждали. Пийнаха доста шампанско и бяха завладени от романтиката на тържеството. Затова когато Хамънд изрече това дръзко предложение, Дейви го изгледа с премрежени очи и отвърна:
— Може би ще го направя.
Когато всички останали се събраха, за да разрежат сватбената торта, Хамънд незабелязано взе бутилка шампанско и сграбчи ръката на Дейви. Промъкнаха се в задния двор на съседите, които също бяха дошли на приема. Тревните площи на двете имения бяха разделени от гъст жив плет, старателно поддържан от години, и той им осигури уединението, от което се нуждаеха.
При отварянето на бутилката се чу звук, подобен на топовен гърмеж. Това ги накара да избухнат в смях. Хамънд наля в две чаши, които пресушиха на един дъх. След това отново ги напълни.
Докато отпиваше от третата, Дейви го помоли да й помогне да разкопчае шаферската рокля и той го направи.
Освободи я от нея, а след това и от сутиена, жартиерите и чорапите.
Тя се поколеба, когато пъхна пръсти под еластичните си бикини, но Хамънд прошепна:
— Давай, Дейви!
Това бе израз, познат от детството и ученическите им години. Дейви винаги се бе вслушвала в насърчаващите му думи. Тази нощ не бе изключение.
Свали бикините и му позволи да й се любува, докато слизаше заднишком по стъпалата към хладката вода в плувния басейн. Той за секунди се измъкна от елегантния костюм, който дълго време се бе мъчил да облече. Няколко копчета изхвърчаха и никога повече не ги видя.
Докато стоеше на ръба на басейна, Дейви го гледаше е широко отворени очи, чийто израз издаваше удивление.
— Хамънд, доста си възмъжал, откакто за последен път ни хванаха да си играем на чичо доктор.