Дейви отвърна на усмивката му и каза:
— Чашата ти е празна. Искаш ли още шампанско?
— Не, благодаря.
— Аз ще пийна още малко. — Докато наливаше поредното й питие, тя попита: — Предполагам, че вече си говорил с Монро Мейсън? Нали ти ще водиш делото, когато заловят убиеца?
— Такъв е планът. Благодаря за препоръката.
Дейви отпи глътка шампанско.
— Каквато и да съм, Хамънд, държа на приятелите си. Никога не се съмнявай.
Искаше му се да не бе казвала това. Областният прокурор Мейсън бе уведомил сътрудниците си, че скоро излиза в пенсия. Заместникът му Уолис бе неизлечимо болен и нямаше да се кандидатира на предстоящите през ноември избори. Хамънд бе третият поред. Наследяването на поста на Мейсън му бе практически гарантирано.
Но фактът, че Дейви се е застъпила за него пред Мейсън, го смущаваше. Оценяваше жеста й, но ако по-късно бъдеше изправена пред съда за убийството на съпруга си, това би го поставило в затруднение.
— Дейви, длъжен съм да попитам… колко солидно е алибито ти?
— Бих използвала израза „желязно“.
— Добре.
Тя рязко отметна глава назад и избухна в смях.
— Хамънд, скъпи, толкова си сладък! Наистина се боиш, че ще бъдеш принуден да ме съдиш за убийство, нали?
Слезе от масата и се приближи към него, загърната с чаршафа, чийто край се влачеше след нея. Повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.
— Не се безпокой. Ако исках да застрелям Лут, нямаше да бъде в гръб. Така не е никак забавно. Бих гледала копелето в очите, докато натискам спусъка.
— Това не е по-съществен аргумент, отколкото твърдението, че не е в стила ти да нарушаваш спокойствието си.
— Нямам нужда от аргументи за пред съда. Не съм убила Лут, честен кръст! — Потвърди с жест думите си. — Никога не бих извършила убийство.
Хамънд изпита облекчение, когато я чу да го заявява така уверено.
Но сърцето му отново се сви, когато тя добави:
— Бих изглеждала ужасно в затворническа униформа.
Дейви лежеше по гръб със затворени очи, отпусната от успокояващия масаж на Сандро, последван от секс, който не бе изисквал никакво усилие от нейна страна, освен да тръпне от наслада. Почувства неукротената му възбуда с вътрешната повърхност на бедрото си, но не обърна внимание. Той леко погали с език зърното й.
— Странно — промърмори Сандро с чуждестранния си акцент.
— Кое?
— Че приятелят ти правеше намеци, но не те попита дали си убила съпруга си.
Дейви го отблъсна от себе си и го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
Сандро сви рамене:
— Че понеже е твой приятел, не иска да знае със сигурност, че ти си го направила.
Загледана в пространството над рамото му, тя неволно изрече на глас мисълта си:
— Или може би вече е сигурен, че не съм аз.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Докато потегляше от имението на Петиджон, Хамънд се молеше никога да не се наложи да разпитва Дейви на подсъдимата скамейка поради две много важни причини.
Първо, защото бяха приятели. Харесваше я. Съвсем не бе въплъщение на добродетелността, но я уважаваше за това, че не се преструва. Твърдението й, че не е лицемерка, не бе празна хвалба.
Той познаваше десетки жени, които клюкарстваха зад гърба й, а всъщност нямаха по-висок морал. Разликата бе, че те пазеха греховете си в тайна. А Дейви парадираше със своите. Смятаха я за суетна егоистка, каквато бе наистина. Но съзнателно си бе изградила тази репутация. Непрекъснато осигуряваше духовна храна на всички, които я критикуваха заради поведението й. Никой не знаеше, че личността, срещу която злословят, не е истинската Дейви.
Тя пазеше добрите страни на характера си скрити. Хамънд се досещаше, че заблудата е нейна защитна тактика, която я предпазва от нови рани, по-тежки дори от онези от детството й. Издигаше бариери срещу хората, преди да им даде възможност да я отблъснат.
Максин Бъртън бе ужасна майка. Дейви и сестрите й бяха отраснали, лишени от майчинска преданост и грижи. Не бе сторила нищо, за да спечели любовта и привързаността им. Въпреки това, Дейви всяка седмица посещаваше майка си в елитната клиника за душевноболни, където бе настанена.
Не само финансираше и наблюдаваше лечението, а и сама се грижеше за личните нужди на Максин при редовните си посещения. Навярно Хамънд бе единственият, който го знаеше. Дори и той не би разбрал, ако веднъж Сара Бърч не му се бе доверила.
Следващата причина да не желае да участва в кръстосан разпит на Дейви бе, че тя лъжеше така очарователно, че бе истинско удоволствие човек да я слуша и дори преставаше да го интересува дали казва истината.
Съдебните заседатели намираха свидетели като нея за забавни. Ако бъдеше призована, тя би се появила с впечатляващ тоалет. Само с външността си би спечелила симпатиите им. Може би щяха да дремят, докато слушат показанията на останалите свидетели, но със сигурност щяха да очакват с интерес всяка дума от трогателните излияния на Дейви.