Смайлоу ги представи:
— Мистър и мисис Даниелс, Стефи Мъндел. Мис Мъндел е от кантората на областния прокурор. Важно е да участва в разследването.
— Здравейте, мистър Даниелс.
— Приятно ми е.
— По-добре ли се чувствате?
— Престанах да се моля за край на земните си мъки.
— Предполагам, че това е признак на подобрение. — Стефи отмести поглед към съпругата му. — А вие здрава ли сте, мисис Даниелс?
— Ядох супа от омари — отвърна тя с унила усмивка.
— Семейство Даниелс са последните, с които разговарям. Останалите не можаха да ни помогнат.
— А те?
— Мисля, че мистър Даниелс би могъл.
Мъжът на леглото недоволно промърмори:
— Възможно е да съм видял някого.
Стефи не успя да сдържи любопитството си.
— Или сте видели, или не.
Мисис Даниелс скочи на крака.
— Много е уморен. Не можете ли да почакате до утре? Да поспи още една нощ?
Стефи внезапно осъзна грешката си и заговори с по-спокоен тон:
— Съжалявам. Извинете за нетактичността ми. Боя се, че съм усвоила някои вредни навици от хората, срещу които заставам в съда. Свикнала съм да разпитвам убийци, крадци и изнасилвачи, обикновено рецидивисти, а не почтени хора като вас. Рядко разговарям с мирни богобоязливи данъкоплатци.
След тази реч не се осмели да извърне глава към Смайлоу, защото бе сигурна, че ще я изгледа укорително.
Мисис Даниелс прехапа долната си устна и се обърна към съпруга си:
— Ти решаваш, скъпи. Достатъчно добре ли се чувстваш, за да говориш с тях сега?
Стефи бе успяла да ги прецени и да стигне до извода, че далеч ги превъзхожда по коефициент на интелигентност. Възползва се от мига на нерешителност и продължи учтиво да ги убеждава:
— Ако искате да изчакаме до утре сутринта, мистър Даниелс, ние, разбира се, няма да настояваме. Но моля ви, опитайте се да ни разберете. Един от лидерите на нашата общност е хладнокръвно убит. Застрелян е в гръб, без да е дал повод. Поне доколкото знаем на този етап. — Даде им възможност да осмислят думите й и след малко добави: — Надяваме се да хванем този жесток убиец, преди да е направил нов удар.
— Тогава не мога да ви помогна.
Всички бяха изненадани от неочакваното изявление на мистър Даниелс. Смайлоу пръв успя да проговори:
— Защо решихте, че не можете да ни помогнете?
— Защото мис Мъндел каза „този убиец“, а лицето, което видях, беше жена.
Стефи и Смайлоу се спогледаха.
— Не сме сигурни, че е мъж — обясни тя.
— Е, добре тогава, наистина видях жена — каза Даниелс, надигна се и се облегна на възглавницата. — Но нямаше вид на убийца.
— Бихте ли я описали по-подробно? — попита Стефи.
— Как изглеждаше ли?
— Разкажете ни какво се случи — подкани го Смайлоу.
— Ами ние… тоест всички от хора… излязохме от хотела веднага след обяда. Около час по-късно почувствах гадене. Отначало помислих, че е от горещината. Но две от децата, които бяха е нас, получиха разстройство, затова предположих, че причината е друга. Ставаше все по-зле е всяка минута. Накрая казах на съпругата си, че се връщам в хотела, за да взема лекарство за стомашни спазми и после ще ги настигна.
Мисис Даниелс кимна, за да потвърди.
— Когато стигнах, едва се сдържах… да не повърна. Боях се, че няма да успея да стигна до стаята.
— Кога видяхте жената? — попита Стефи, нетърпелива по-скоро да стигнат до съществената част.
— Когато стигнах до нашата стая.
— Която беше на петия етаж — добави Смайлоу.
— Номер пет или шест — каза Даниелс. — Забелязах някого в дъното на коридора и се обърнах натам. Тя стоеше до една от другите врати.
— Какво правеше? — попита Смайлоу.
— Нищо. Просто беше застанала пред вратата, като че ли бе позвънила и чакаше някой да й отвори.
— На какво разстояние се намираше?
— Хм, не много далече. Или може би доста. Не обърнах внимание. Нали знаете колко неловко се чувстват двама непознати, когато са сами и погледите им се срещнат? Точно така беше. Човек не иска да се държи нито сковано, нито твърде приятелски. Напоследък трябва да се внимава.
— Разговаряхте ли с нея?
— Не, нищо подобно. Просто погледнах натам. Всъщност не мислех за нищо друго, освен как по-скоро да стигна до банята.
— Но все пак сте забелязали как изглежда?
— Не съм сигурен.
— Успяхте ли да определите възрастта й?
— Не беше възрастна. Но не беше и момиче. Струва ми се, бе колкото вас.