— Не е важно какво знаеш, а кого познаваш.
След минута мълчалив размисъл Стефи стана и преметна през рамо дръжката на тежката си чанта.
— Е, щом вече не съм…
Смайлоу я покани отново да седне.
— Мейсън е решил да ти подхвърли един кокал. Преструвай се на изненадана, когато ти го съобщи утре сутринта.
— Какъв кокал?
— Да сътрудничиш на Хамънд.
— Нищо чудно. При подобен случай са нужни поне две умни глави. — Тя се досети, че това не е всичко и въпросително повдигна вежди. — И какво още?
— Другата ти задача ще бъде да се грижиш помежду ни да има мир. Ако не успееш, ще се наложи да предотвратиш кръвопролитие.
— Това ли е казал Мейсън на шефа ти?
— Перифразирам. — Той мрачно се усмихна. — Но не се безпокой твърде много. Мисля, че няма да се стигне до кръвопролитие.
— Не съм убедена. Виждала съм ви настръхнали един срещу друг, готови за битка на живот и смърт. Впрочем защо се държите така?
— Защото взаимно се мразим.
— Зная това, Смайлоу, но каква е причината?
— Дълга история.
— Друг път ли ще ми я разкажеш?
— Може би.
Бе разочарована, че не се решава да й разкрие обстоятелствата, при които бе възникнала ненавистта помежду им. Естествено имаха съвсем различни характери. Сковаността на Смайлоу отблъскваше хората и ако Стефи не се лъжеше, той го осъзнаваше. А Хамънд бе обаятелен. Не бе лесно човек да стане близък приятел с него, но се държеше приветливо и проявяваше разбиране. Смайлоу старателно поддържаше безупречен външен вид, докато чарът на Хамънд бе естествен, неподправен. Навярно като студент Смайлоу далеч бе надминавал по успех всички в курса си и това ги бе карало да странят от него. Хамънд също бе отличник, но и уважаван лидер и победител в спортните състезания. И двамата бяха амбициозни, но успехът на първия бе постигнат с много усилия, докато при втория идваше лесно.
Стефи чувстваше, че собственият й характер повече се доближава до този на Смайлоу. Разбираше негодуванието му срещу Крос, към което се прибавяше и раздразнение от собственото отношение на Хамънд към предимствата, които имаше. Той не се възползваше от тях. По-скоро ги отхвърляше. Отказваше да използва попечителския си фонд и живееше само от приходите от работата си. Жилището му бе уютно, но можеше да си позволи доста по-добро. Единствените му скъпи притежания бяха яхтата и вилата, но никога не се хвалеше с някое от двете.
Щеше да бъде много по-лесно човек да изпитва омраза към него, ако изтъкваше преимуществата си.
Струваше й се интересно и безспорно полезно да узнае каква е причината за антипатията между него и Смайлоу. Двамата стояха от една и съща страна на закона, работеха в името на обща цел, а сякаш изпитваха по-силно презрение един към друг, отколкото към закоравелите престъпници.
— Сигурно ти е трудно — каза Смайлоу и я изтръгна от мислите й.
— Кое?
— Постоянно да се състезаваш с Хамънд в професионален план, а нощем да спиш с него. Или именно съперничеството помежду ви прави връзката ви толкова вълнуваща?
Този път Стефи наистина се оказа неподготвена. Остана мълчалива и го изгледа с искрено изумление.
— Питаш се откъде зная? — Усмивката му бе така хладна, че я побиха тръпки. — Стигнах до този извод по пътя на изключването. Той е единственият мъж от прокуратурата и околните сгради, който никога не се е хвалил, че спи с теб. Събрах две и две и смаяната ти реакция току-що потвърди предположението ми.
Самодоволството му бе нетърпимо, но тя се постара да не дава израз на гнева си, което би му доставило огромно удоволствие. Изражението й остана равнодушно и тя попита със спокоен тон:
— Защо толкова се интересуваш от интимния ми живот, Смайлоу? Ревнуваш ли?
Той искрено се засмя:
— Не ти отива да кокетничиш, Стефи.
— Върви по дяволите!
Смайлоу невъзмутимо продължи:
— Логическите разсъждения са в основата на работата ми. А аз съм добър в професията си.
— И как възнамеряваш да използваш тази пикантна информация?
— Никак — отвърна той и небрежно сви рамене. — Просто ми се струва забавно, че златното момче се е отклонило от принципите на професионалната етика. Май върху лъскавата му броня се е появило малко петънце?
— Да спиш с колежка не е престъпление. Това е най-малкото от всички прегрешения на света.
— Права си. Но явно за Хамънд Крос е смъртен грях. Иначе защо го пази в тайна?
— Няма ли най-сетне да престанеш? Вече няма никаква тайна. Връзката ни приключи. Наистина — добави тя, когато срещна недоверчивия му поглед.
— Кога?
Стефи погледна часовника си.
— Преди два часа и осемнадесет минути.
— Нима? Преди или след като Мейсън му възложи делото?