— Обадихте ли се на съдебния лекар?
— Вече е на път.
Смайлоу възприе отговора, но в момента бе съсредоточен върху друго. Едва когато видя тялото със собствените си очи, се увери, че жертвата на престъплението е не друг, а самият Лут Петиджон. Освен местна знаменитост и уважаван гражданин, Петиджон бе и главен изпълнителен директор на компанията, която бе превърнала тази сграда от запустял хамбар в новия хотелски комплекс „Чарлз Таун Плаца“.
Беше и бивш зет на Рори Смайлоу.
ВТОРА ГЛАВА
Тя каза:
— Благодаря.
Хамънд отвърна:
— Моля.
— Положението ставаше напечено.
— Имах късмет, че номерът ми се оказа сполучлив. Иначе онези трима мъжаги щяха да ме погнат.
— Проявихте забележителна смелост.
— Или глупост. Можеха да ме пребият.
Тя се усмихна и Хамънд изпита двойно по-голяма радост, че с безразсъдния си рицарски жест бе успял да я спаси. Беше го привлякла още в мига, когато я бе зърнал, но отблизо изглеждаше прекрасна. Избегна настойчивия му поглед и се загледа в пространството зад него. Безспорно умееше да се владее.
— А приятелят ви? — попита тя.
— Кой приятел?
— Мистър Бланчърд. Норм, така ли беше?
— А! — каза той и леко се засмя. — Дори не съм чувал за такъв човек.
— Значи го измислихте?
— Да, нямам представа откъде ми хрумна това име.
— Много сте изобретателен.
— Трябваше да кажа нещо правдоподобно, за да помислят, че сме заедно. Че сме близки. Поне спечелих един танц.
— Можехте просто да ме поканите.
— Да, но щеше да прозвучи банално. Освен това се боях, че ще откажете.
— Все пак отново ви благодаря.
— Радвам се, че успях да ви помогна. — Разминаха се с една от другите двойки. — Тукашна ли сте?
— Не съм родена в този щат.
— Южняшки акцент.
— Отраснах в Тенеси — каза тя. — Близо до Нешвил.
— Хубав край.
— Да.
— Красива природа.
— Ммм.
— И чудесна музика.
„Страхотен разговор, Крос — помисли си той. — Неотразим си.“
Тя дори не отвърна на последната му забележка и той не би я упрекнал. Ако продължаваше така, дамата щеше да си тръгне, преди да свърши песента. Разминаха се с още една двойка, която изпълняваше сложна фигура, и той плахо зададе най-нелепия въпрос, който би могъл да изрече:
— Често ли идвате тук?
Тя схвана шегата и се усмихна така, че ако не внимаваше, би реагирал като глупак.
— Всъщност не съм ходила на такъв панаир, откакто бях ученичка.
— Аз също. Спомням си, че веднъж бях на подобно място с приятели. Бяхме на около петнадесет години и решихме да си купим бира.
— Успяхте ли?
— Не.
— Това последният ви панаир ли беше?
— Не, отидох на още един — с момиче. Заведох я в палатката на ужасите само за да се сближа с нея.
— Имахте ли успех?
— Завърши като опита ми да си купя бира. Бог знае, че положих усилия. Но, изглежда, никога не случих на момиче, което…
Той замълча, когато долови напрежението й.
— Май все още не са се отказали.
Тримата военнослужещи стояха до дансинга, отпиваха студена бира и гневно ги наблюдаваха.
— Е, ако се предаваха лесно, националната ни сигурност щеше да бъде застрашена.
Той се усмихна самодоволно на младите мъже и я притисна към себе си, докато минаваха покрай тях.
— Не сте длъжен да ме защитавате — каза тя. — Можех и сама да се справя с положението.
— Убеден съм в това. Всяка привлекателна жена трябва да умее да се брани от натрапници. Но вие очевидно не желаехте да предизвикате скандал.
Тя срещна погледа му.
— Много сте наблюдателен.
— Е, успяхме не само да избегнем кавгата, а и да потанцуваме. Приятно ли ви е?
— Да.
Но въпреки съгласието си да продължат танца, партньорката му все още бе напрегната. Не се оглеждаше трескаво наоколо, но Хамънд долови желанието й да се освободи.
Това го накара да се запита какво ли ще се случи след края на този танц. Предполагаше, че ще бъде изоставен, макар и с учтиво извинение. За щастие групата свиреше тъжна, протяжна балада. Гласът на певеца бе необработен и слаб, но знаеше целия текст. Ако питаха Хамънд, би искал песента никога да не свършва.
Дамата бе подходяща партньорка за него. Върхът на главата й стигаше до брадичката му. Не бе нарушил невидимата преграда, която тя бе издигнала помежду им в мига, когато бе обгърнал тялото й, въпреки че мисълта страстно да я притисне му се струваше примамлива.
Засега му бе достатъчно да докосва стройната й талия и да чувства допира на нежната й китка, на която нямаше венчална халка, докато бавно се поклащаха в ритъма на танца.
Няколко пъти бедрата им се преплетоха и това го накара да изпита страстен копнеж, но успя да се овладее. Ако погледнеше надолу, би могъл да проследи извивката на гърдите й, но един джентълмен не би го сторил. Все пак тя разпали въображението му и едва не го доведе до лудост.