— Не аз съм измислил правилата — прекъсна го той. — Знам, че не ти харесват. — Наведе се напред и енергично размаха показалец. — Но трябва да ги спазваш, защото иначе хората, които нямат толкова висок морал, ще те оставят да дишаш прахта от подметките им.
Навлизаха в позната територия. Бяха спорили на тази тема хиляди пъти. Когато Хамънд порасна и започна да се съмнява в непогрешимостта на баща си и да не приема някои от принципите му, много скоро стана ясно колко са различни. Тогава се превърнаха във враждуващи сили. Никой не печелеше тези спорове, защото и двамата бяха непреклонни.
Сега, след като Хамънд бе видял писмено доказателство за връзката на баща си с един от незаконните проекти на Петиджон, осъзна колко различни са вижданията им. Дори за миг не повярва, че Престън не е бил наясно какво става на онзи остров. Беше се оттеглил не защото бе чул гласа на съвестта си. Просто бе изчакал възможност да извлече полза от своята инвестиция.
Хамънд разбра, че пропастта между тях е още по-дълбока. Не виждаше начин да сближат позициите си.
— След пет минути имам среща — излъга той и заобиколи бюрото. — Предай много поздрави на мама. Ще се опитам да й се обадя по-късно днес.
— Следобед с няколко нейни приятелки ще посетят Дейви.
— Сигурен съм, че Дейви ще им бъде признателна — каза Хамънд и си спомни пренебрежителното отношение на Дейви към цялата идея за посрещане на гости, които щяха да се тълпят в дома й по-скоро от любопитство, отколкото от уважение.
Когато стигна до вратата, Престън се обърна.
— Не скрих от никого чувствата си, когато ти напусна адвокатската кантора.
— Прав сте, сър. Ясно дадохте да се разбере, че според вас изборът ми е погрешен — равнодушно каза Хамънд. — Но аз не съжалявам за решението си. Харесва ми да работя тук, от тази страна на закона. Освен това съм добър в професията си.
— Под покровителството на Мейсън се справяш добре. Удивително добре.
— Благодаря.
Хамънд не бе поласкан от комплимента, защото отдавна не ценеше мнението на баща си. А и похвалите на Престън винаги бяха условни.
„Радвам се за всички тези шестици, Хамънд. Но това пет плюс по химия е непростимо.“
„Трите ти сполучливи удара донесоха победата. Жалко, че не можа да спечелиш турнира. Наистина би било забележително постижение!“
„Втори в курса? Това е чудесно, сине. Но, разбира се, не е като да бъдеш първи.“
Така бе тръгнало от детството му. Баща му не изневери на традицията и тази сутрин.
— Сега имаш шанс да докажеш, че си взел правилно решение, Хамънд. Отказа се от пълноправно партньорство в престижна адвокатска кантора и постъпи на държавна служба. Само ако станеш шеф, би оправдал избора си.
Ръката му се стовари като торба цимент върху рамото на Хамънд във фалшив жест на привързаност. Вече бе забравил за скорошния им спор или бе решил да не мисли за него.
— Това е делото, което може да ти даде тласък, сине. Процесът срещу убиеца на Петиджон е отворена врата към поста областен прокурор.
— А какво ще стане, ако твоите нечисти сделки провалят шансовете ми, татко?
Баща му отвърна с явно раздразнение:
— Това няма да се случи.
— Но ако все пак стане, като се имат предвид амбициите ти за мен, няма ли да бъде жестока ирония?
Доктор Алекс Лад не приемаше пациенти в понеделник.
Използваше този ден за оправяне на документацията си и за уреждане на лични въпроси. Днес бе по-особен понеделник. Днес тя щеше да плати на Боби Тримбъл и да се отърве от него — надяваше се — веднъж завинаги. Такава сделка бяха сключили предната вечер. Щеше да му даде каквото иска и той щеше да изчезне.
Но знаеше от опит, че обещанията на Боби нямат стойност.
Докато отключваше вратата на кабинета си, се запита колко ли пъти отсега нататък ще бъде принудена да отваря сейфа. През целия си живот? Това бе мрачна перспектива, но твърде вероятна. Сега, когато Боби я бе открил отново, беше почти сигурна, че няма да я остави на мира.
Приятният интериор на кабинета й напомни колко много можеше да загуби, ако Боби решеше да я изобличи. С мисълта единствено да предложи на пациентите си уютна обстановка бе подбрала преоценени, но скъпи мебели. Както останалите стаи в къщата, кабинетът бе обзаведен в традиционен стил, с няколко антики за акцент.
Персийският килим заглушаваше стъпките й. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците над верандата с изглед към оградената със стена градина, чиято красота тя поддържаше през всички сезони. Разцъфналите цветя и храсти, които издържаха на субтропичния климат на Чарлстън, бяха отрупани с цвят. Влажните лехи приличаха на ярки разноцветни пътеки.