За щастие бе купила къщата напълно възстановена и оборудвана със съвременни удобства. Достатъчно бе само да направи няколко малки промени, за да я почувства своя. Някога това помещение в ъгъла на фасадната част бе представлявало приемна. Стаята до него, предназначена за трапезария, сега бе нейният хол. Когато имаше гости, водеше ги на ресторант, а когато бе сама, се хранеше в кухнята, която се намираше във вътрешната част на първия етаж. Горе бяха двете просторни спални. Всяка от стаите имаше врата към една от сенчестите веранди. Обраслата с жасмин стена около градината я скриваше от чужди погледи.
Алекс отмести картината, зад която се намираше сейфът й. Умело набра комбинацията и когато чу сигнала, натисна ръчката надолу и отвори тежката врата.
Вътре имаше няколко пачки, прихванати с ластик. Навярно защото преди години бе живяла в лишения и бе гладувала, сега се стараеше да не остава без пари на ръка. Това бе детински навик, но тя не се упрекваше, защото знаеше причината за него. Не бе икономически изгодно да държи спестяванията си в сейф, където не й носеха лихва. Но изпитваше чувство за сигурност, като знаеше, че са там и може да посегне към тях в случай на спешна нужда. Както сега.
Преброи уговорената сума и сложи парите в чанта с цип. Струваше й се невероятно тежка заради това, което символизираше.
Омразата й към Боби Тримбъл бе така силна, че я плашеше. Без колебание щеше да му даде парите. С радост би платила дори повече, ако това означаваше, че никога вече няма да го види. Негодуванието й не бе заради сумата, а защото бе проникнал в нейния свят, който сама бе изградила.
Беше се появил изневиделица преди две седмици. Без да знае какво я очаква, пъргаво бе изтичала да отвори вратата и го бе видяла пред прага на дома си.
В първия миг не го позна. Промените бяха впечатляващи. Евтините му ярки дрехи бяха заменени със скъп, отново ярък моден костюм. Косите му бяха леко прошарени над слепоочията, което би придало на всеки друг мъж вид, внушаващ уважение. Но Боби Тримбъл изглеждаше още по-зловещо, сякаш младежката му подлост се бе превърнала в напълно осъзнато зло.
Ехидната му усмивка й бе добре позната. Беше същата тържествуваща, самодоволна и похотлива усмивка, която тя с години се бе опитвала да заличи от паметта си. След многобройните терапевтични сеанси, които не бяха помогнали, и морето от сълзи, които бе изплакала, бе започнала да се моли на Бог да я избави от този спомен. Сега само от време на време изплуваше в кошмарните й сънища и тя се будеше, обляна в пот и обзета от ужас. Защото тази усмивка бе символ на властта, която бе имал над нея.
— Боби.
Гласът й прозвуча като предсмъртно стенание. Непредизвестената му поява в живота й можеше да й донесе само нещастия, особено след като леките промени в него бяха направили заплахата, която въплъщаваше, още по-очевидна.
— Като че ли не се радваш да ме видиш.
— Как ме откри?
— Е, не беше лесно. — И тембърът му бе променен. Беше по-плътен, мелодичен и без някогашното носово звучене. — За малко щях да си помисля, че през всичките тези години си се крила от мен. Озовах се пред прага ти по една щастлива случайност.
Не знаеше дали да му вярва. Съдбата не би си направила толкова жестока шега с нея. От друга страна, Боби имаше доста източници. Възможно бе да я е преследвал безмилостно от години. Каквато и да бе истината, нямаше значение. Той бе тук, за да изрови най-лошите й спомени и най-мрачните страхове от дълбините на съзнанието й, където ги бе погребала.
— Не желая да имам нищо общо с теб.
Боби артистично сложи ръка на гърдите си, преструвайки се на наранен от думите й.
— След всичко, което означавахме един за друг?
— Именно заради това.
Явно разбра, че е далеч по-твърда и решителна, отколкото в ранната си младост, и лицето му помрачня от гняв.
— Наистина ли искаш да сравняваме патилата си от миналото? Да си припомняме кой какво е преживял? Не забравяй, че аз бях този, който…
— Какво искаш? Освен пари. Зная, че искаш пари.
— Не прибързвайте със заключенията, доктор Лад. Не сте единствената преуспяла. Откакто се видяхме за последен път, и аз доста се издигнах.
Похвали се за кариерата си на конферансие в нощен клуб. След като чу повече, отколкото можеше да понесе, за славните му дни в „Кок енд бул“, Алекс го прекъсна:
— След петнадесет минути имам пациент.
Надяваше се новата им среща да бъде кратка. Но Боби явно възнамеряваше да я превърне в печеливш коз. Сякаш размахвайки асо, гордо й разкри плана, който го бе довел в Чарлстън.
Безспорно бе луд за връзване и тя му го каза.
— Внимавай, Алекс — предупреди я той с ужасяващ тих глас. — Не съм така благосклонен, както някога. И съм много по-умен.