Тя надви страха си и успя да промълви:
— Тогава нямаш нужда от мен.
Но замисълът му изискваше нейното участие.
— Всъщност ти си ключът към успеха.
Когато й каза какво иска от нея, Алекс отвърна:
— Ти си безнадежден случай, Боби. Ако си въобразяваш, че ще си губя времето с теб, жестоко се лъжеш. Върви си и не се връщай повече.
Но той се бе върнал. На следващия ден. Както и на последващия. Преследваше я цяла седмица, появяваше се по всяко време, прекъсваше сеансите й и оставяше страховити съобщения на телефонния й секретар. Вкопчи се в живота й като паразит, какъвто бе всъщност. Най-сетне се съгласи да се срещне с него. Самодоволството му се превърна в гняв, когато тя не оправда очакванията му да се предаде.
— Имал си възможност да станеш по-изтънчен. От по-висока класа. Но не си се променил. Същият си, както когато мамеше хората по улиците за дребни пари. Зад лъскавата ти маска все още се крие онова нищожество.
Вбесен от истината, той свали от стената една от дипломите й, хвърли я на пода и рамката се пропука, а стъклото се разби на парчета.
— Слушай! — каза Боби с глас, по-близък до онзи, който тя помнеше. — По-добре помисли, преди да ми откажеш тази малка услуга. В противен случай ще вгорча живота ти. Не се шегувам.
Алекс разбра, че вече не е обикновен уличен мошеник. Бе способен не само да й навреди, а да я съсипе.
Затова се съгласи да изпълни малката роля в нелепия му план… само защото вече бе измислила начин да го изиграе.
Но както всички планове на Боби, и този се бе провалил.
Ужасно.
Алекс не бе успяла да осъществи своя замисъл.
Сега първата й грижа бе да се освободи от Боби. Ако за това бе необходимо да му плати сумата, която искаше, щеше да направи тази малка жертва, защото тя бе нищо в сравнение с огромната загуба, която би понесла, ако връзката между тях се разкриеше.
Убедена, че е взела правилно решение, затвори сейфа, върна картината на мястото й, излезе от кабинета и заключи вратата след себе си. Точно в този миг чу звънеца. Боби идваше тъкмо навреме. Алекс пъхна чантата зад една ваза на масичката в преддверието, прекоси верандата и отвори входната врата.
Но не беше Боби. На прага стояха двама униформени полицаи, а между тях — мъж със светли очи и сурови тънки устни. Сърцето й подскочи, защото знаеше какво ги води при нея. Животът й отново бе на ръба на хаоса.
За да прикрие смущението си, тя учтиво се усмихна.
— Мога ли да ви помогна?
— Доктор Лад?
— Да.
— Аз съм сержант Рори Смайлоу, детектив от отдел „Убийства“ на чарлстънската полиция. Бих искал да разговарям с вас относно убийството на Лут Петиджон.
— Лут Петиджон? Боя се, че не знам…
— Видели са ви пред вратата на апартамента му следобеда, когато бе убит, доктор Лад. Затова, ако обичате, не ми губете времето, като се преструвате, че нямате представа за какво говоря.
Двамата приковаха погледи един в друг, преценявайки намеренията си. Най-сетне Алекс отстъпи.
— Заповядайте.
— Всъщност се надявах да дойдете с нас.
Тя преглътна, въпреки че гърлото й бе пресъхнало.
— Бих искала първо да се обадя на адвоката си.
— Не е необходимо. Не сте арестувана.
Алекс изгледа изпитателно двамата полицаи, които го придружаваха.
Смайлоу се усмихна снизходително.
— Ако доброволно се съгласите да дадете показания без присъствието на адвокат, шансът ви да ме убедите, че сте напълно невинна, е по-голям.
— Не ви вярвам дори за миг, детектив Смайлоу. — Спечели една точка. Прямотата й явно го изненада. — С удоволствие ще ви придружа, след като уведомя адвоката си.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Рори Смайлоу седна на ръба на бюрото си. За разлика от останалите бюра в Отдела за криминални разследвания, неговото не бе затрупано с документи. Папките и книжата бяха старателно подредени. Сутринта се бе отбил при Смити, за да лъсне обувките му, и сега светлината на лампите се отразяваше в тях. Не бе свалил сакото си.
Алекс Лад седеше спокойно, с преплетени пръсти на ръцете и елегантно кръстосани крака. Смайлоу си помисли, че има забележителна фигура и поне на външен вид не прилича на човек, който има работа в офиса на детектив от отдел „Убийства“.
От половин час очакваха адвоката, който се бе съгласил да се срещнат тук. Дори и да изпитваше неудобство от продължителното мълчание и изпитателния поглед на Смайлоу, тя с нищо не го показа. Не даде никакъв признак на страх или безпокойство. Търпеливо понасяше смущаващата ситуация.
Франк Пъркинс се втурна в офиса със зачервено лице и се извини за закъснението. Бе с официални обувки, но по екип за голф.