Стефи въздъхна дълбоко:
— Край на поредната битка! Може ли вече да се заловим за работа?
Смайлоу им отвори вратата. Хамънд стори път на Стефи. Детективът влезе след тях и затвори. Тясното помещение стана твърде пренаселено и Смайлоу едва успя да се добере до бюрото си.
— Сигурна ли сте, че не искате нищо за пиене, доктор Лад?
— Не, благодаря, детектив Смайлоу.
Щом чу гласа й, Хамънд се развълнува, сякаш го бе докоснала. Почти почувства отново как дъхът й затопля ухото му. Сърцето му биеше учестено и бе задъхан. По дяволите, едва издържаше да не я докосне!
Смайлоу официално ги представи:
— Доктор Лад, това е вторият заместник на областния прокурор Хамънд Крос. Мистър Крос, доктор Лад.
Тя извърна глава. Хамънд затаи дъх.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Вторият заместник на областния прокурор Крос може да ви каже къде съм била и какво съм правила в събота вечерта, нали, господин втори заместник на областния прокурор?“
„Не съм убила никого в събота, но ако бях го сторила, щеше да бъде при самозащита. Разбирате ли, мистър Смайлоу, прокурор Крос ме примами във вилата си в гората, където многократно ме изнасили.“
„Прокурор Крос, радвам се да ви видя отново. Колко време мина? А, спомням си. Миналата събота се любихме до забрава.“
Алекс Лад не каза нищо подобно. Нито други ужасяващи неща, които Хамънд си бе представил, че изрича. Не започна да го оскърбява и изобличава пред колегите му или да премигва съблазнително. Не даде никакъв признак, че го познава.
Но когато се обърна и погледите им се срещнаха, всичко около тях сякаш изчезна и цялото му внимание бе погълнато от нея. Останаха загледани един в друг само няколко мига, но дори ако бе продължило цяла вечност, очите им не биха разкрили повече.
Искаше да попита: „Какво направи с мен?“ — и в пряк, и в преносен смисъл. В събота вечерта сякаш бе поразен от мълния. Мислеше — и дори се надяваше, — че когато я види на ярка луминесцентна светлина и в далеч не толкова романтична обстановка, въздействието й няма да бъде така силно. Напротив. Копнежът да я докосне го накара да почувства физическа болка.
Всички тези мисли преминаха през съзнанието му за по-малко от секунда. С надеждата гласът му да не издаде какво изпитва, каза:
— Здравейте, доктор Лад.
— Приятно ми е.
Тя се обърна. Равнодушният й отговор разсея отчаяната надежда на Хамънд, че наистина в събота е бил непознат за нея и срещата им е била напълно случайна. Ако бе така, след представянето зелените й очи биха заблестели и би казала нещо от рода на: „Здравей! Не очаквах да те видя тук.“ Но тя не бе изразила никаква изненада. Това бе доказателство, че преди да се обърне, е знаела точно кого ще поздрави.
Всъщност му се струваше, че е подготвена за срещата, както и той. Реакцията й му се стори твърде сдържана. Беше се обърнала така бързо, че би могъл да го приеме като проява на неучтивост.
Вече нямаше съмнение. Тяхната среща бе планирана, но поради все още неизвестни причини: ако някой узнаеше за времето, което бяха прекарали заедно, тя би загубила не по-малко от него.
Пръв заговори Франк Пъркинс:
— Хамънд, напразно губите времето на клиентката ми.
— Възможно е, Франк, но бих искал сам да се уверя. Изглежда, детектив Смайлоу смята, че си струва да чуя това, което доктор Лад може да ни каже.
Адвокатът се обърна към нея:
— Имаш ли нещо против да повториш всичко, Алекс?
— Не, стига да си тръгна по-скоро.
— Ще видим.
Последната реплика бе на Стефи и Хамънд едва се сдържа да не я удари. Даде думата на Смайлоу и се облегна на стената, откъдето виждаше ясно целия профил на Алекс.
Смайлоу отново включи касетофона и добави името на Хамънд към присъстващите.
— Познавахте ли Лут Петиджон, доктор Лад?
Тя въздъхна, сякаш вече бе отговаряла на този въпрос хиляди пъти.
— Не, детектив Смайлоу.
— Какво правихте в центъра в събота следобед?
— Бих ви напомнила, че живея в центъра, но в отговор на въпроса ви — бях излязла да разгледам витрините.
— Купихте ли нещо?
— Не.
— Влязохте ли в някой магазин?
— Не.
— Значи не сте се отбили никъде и не сте разговаряли с продавачки, които биха могли да потвърдят, че сте били там, за да пазарувате?
— За съжаление, не. Не се спрях на нищо.
— Само сте паркирали колата си и сте се разходили.
— Точно така.
— Не беше ли малко горещо за разходка?
— Не и за мен. Обичам топлото време.
Погледна крадешком към Хамънд, който отлично си спомняше.
„Сега, след залез, не е толкова горещо.“
Тя му се усмихна и очите й отразиха светлините на въртележката.
„Всъщност обичам топлината.“