Пъркинс продължи да спори:
— Алекс твърди, че не е била близо до стаята на Петиджон. Не разполагате с никакво сериозно доказателство. Действате напосоки, защото нямате улики. Разбирам стремежа ви по-скоро да посочите на обществото предполагаемия извършител, но няма да допусна моята клиентка да понесе последствията.
— Само още няколко въпроса, Франк — каза Смайлоу. — Дай ми възможност.
— Давай накратко — рязко отвърна адвокатът.
Смайлоу прониза с поглед психоложката.
— Бих искал да зная къде доктор Лад е прекарала нощта.
— У дома.
Изглежда, бе изненадан от отговора й.
— За съжаление нямах резервация в хотел на Хилтън Хед. Когато стигнах, реших да остана. Бих се радвала, но се отбих на няколко места и всички стаи бяха заети. Затова се върнах в Чарлстън и спах в собственото си легло.
— Сама ли?
— Не се боя да шофирам по тъмно.
— Сама ли спахте, доктор Лад?
Тя го изгледа студено.
Франк Пъркинс промърмори:
— Кажи му да върви по дяволите, Алекс. Ако не желаеш, аз ще го сторя.
— Чухте съвета на адвоката ми, детектив Смайлоу
Устните му леко се разтвориха в подобие на усмивка.
— Докато бяхте в Харбър Таун, разговаряхте ли с някого?
— Посетих една художествена галерия, но не говорих с никого. Купих си сладолед близо до фара, но мястото е оживено и сервитьорките имаха доста работа. Не бих познала момичето, което прие поръчката ми. Онази вечер имаше много клиенти и сериозно се съмнявам, че и тя ще ме познае.
— Значи няма кой да потвърди, че сте били там?
— Предполагам, че не.
— И направо сте се прибрали у дома. Без да спирате по пътя?
— Да.
— Кога пристигнахте?
— След полунощ. Не обърнах внимание. Бях много уморена и ми се спеше.
— Достатъчно. — Франк Пъркинс учтиво й помогна да стане и нито Смайлоу, нито тя възрази. — Доктор Лад заслужава извинение. И ако името й стигне до медиите във връзка с този случай, ще трябва да се справиш не само с неразрешено убийство, а и с дело за клевета.
Той побутна Алекс към вратата, но преди останалите да им сторят път, влезе друг детектив. Протегна напред ръка, в която държеше папка.
— Наредихте да ви донеса това веднага щом бъде готово.
— Благодаря — каза Смайлоу и пое папката. — Как мина?
— Медисън се извинява, че му отне толкова време.
— Най-сетне някакъв резултат.
— Всичко е вътре.
Полицаят се оттегли. Смайлоу се обърна към останалите:
— Това беше детективът, който присъства на аутопсията. Донесе доклада на Медисън.
Когато започна да изважда документите, Стефи се приближи, за да ги прегледа заедно с него.
Без да вдигне поглед от доклада, Смайлоу попита:
— Доктор Лад, притежавате ли оръжие?
— Много неща биха могли да послужат за тази цел, нали?
— Причината да ви задам този въпрос… — Смайлоу вдигна глава и я погледна — …е това, че първоначалното ни предположение се потвърди. Лут Петиджон не е умрял от удара в главата. Смъртта е причинена от изстрелите.
— Петиджон е застрелян?
— Мисля, че този път беше искрена.
Стефи изстиска лимоновия резен в питието, което току-що бяха сервирали на масата им.
— Хайде, Хамънд. Бъди реалист.
— За първи и единствен път даде спонтанен израз на емоциите си — настоя той. — Мисля, че наистина беше изненадана. До този момент дори не знаеше как е умрял Петиджон.
— А аз се изненадах, когато прочетох, че е получил мозъчен удар.
Това бе единственият изумителен факт, открит при аутопсията. Лут Петиджон бе претърпял инсулт. Не го бе убил, но Джон Медисън бе стигнал до заключението, че е бил достатъчно тежък, за да предизвика падането, при което е получена раната на главата. Според експертизата бе възможно, ако Петиджон бе оживял, да остане парализиран или с друг физически недъг. Едва когато Франк Пъркинс изведе Алекс от офиса на Смайлоу, успяха да прочетат внимателно доклада и да добавят тази нова информация към все по-заплетената мистерия.
— Как мислите, дали инсултът е бил предизвикан от някакво събитие? — попита Стефи. — Или от здравословен проблем, за който не е знаел?
— Трябва да разберем дали му е било предписано някакво лечение за съществуващо заболяване — каза Смайлоу и постави салфетката под високата си чаша със сода. — Въпреки че няма значение. Инсултът не е бил фатален, за разлика от изстрелите. От тях е умрял.
— Алекс Лад не знаеше това — отбеляза Хамънд. — Научи го от нас.
Стефи замислено отпи глътка джин с тоник, решително поклати глава и злорадо му се усмихна.