— По-скоро жертвите си. Той се усмихна самодоволно.
— Тези момичета имаха в изобилие. Първо качество. Не искаш ли малко? — Протегна ръка и стисна стегнатото й рамо. — Много си напрегната, Алекс. Какво ще кажеш за малко разтоварване?
Тя удари ръката му.
— Както желаеш — каза Боби и небрежно сви рамене. — Къде са парите ми?
— Не ги нося.
Усмивката му изчезна.
— Будалкаш ме, нали?
— Сам видя полицаите пред къщата ми, Боби. Как можех да ти ги донеса сега? Дойдох да те предупредя да не ме търсиш повече. Не искам да те виждам. Не искам да минаваш с колата покрай дома ми. Не те познавам.
— Почакай за минута, по дяволите! Имахме споразумение, не помниш ли? — Той посочи към себе си, а след това към нея. — Сключихме сделка.
— Сделката се отменя. Обстоятелствата се промениха. Днес ме разпитваха във връзка е убийството на Лут Петиджон.
— Аз нямам нищо общо, Алекс. Не можеш да ме обвиняваш за собствения си гаф.
— Снощи ти казах…
— Знам какво ми каза. Това не означава, че ти вярвам.
Безсмислено бе да спори с него. Вчера не беше й повярвал, нямаше да й повярва и сега. Всъщност това нямаше значение за нея. Искаше само да се отърве от него.
— Както се разбрахме, ще ти дам стоте хиляди.
— Тази вечер.
Тя поклати глава.
— След няколко седмици. Когато съм на чисто. Би било лудост да ти ги донеса сега, когато полицаите не ме изпускат от очи.
Боби сложи ръце на стегнатите си хълбоци, наведе се напред и доближи лице до нейното.
— Предупредих те да внимаваш, нали?
— Да, предупреди ме.
— Тогава как са стигнали до теб?
Алекс нямаше намерение да стои в коридора на семейния хотел с един полугол мъж и да обсъжда разпита. Освен това й бе все едно как полицаите са я свързали с убийството на Петиджон. Интересуваше я само едно.
— Ще си получиш парите — каза тя. — Ще ти се обадя, когато се уверя, че е безопасно да се срещнем. Дотогава стой далеч от мен. Ако не ме послушаш, ще съжаляваш.
Очевидно самообладанието му се изчерпа, защото изражението му вече не бе спокойно и подигравателно, а войнствено.
— Сигурно ме смяташ за прекалено дрогиран. Нима наистина вярваш, че можеш да се отървеш от мен само защото искаш, Алекс? — Щракна с пръсти на няколко сантиметра от носа й. — Помисли отново. Докато не получа парите си, ще те следвам като сянка. Длъжница си ми.
— Боби — равнодушно каза тя. — Отплатата, която ти дължа, е да те убия.
— Това заплаха ли е, Алекс? — проточи той. — Не мисля. — За нейна изненада, силно я побутна с показалец и тя политна назад. — Нямаш полза да ме заплашваш. Ти си тази, която може да загуби най-много. Не го забравяй. За последен път ти казвам. Дай ми тези пари!
— Не разбираш ли, че не мога? Не сега.
— Напротив. Иначе към името ти ще бъдат прикачени редица епитети. Достатъчно умна си, за да разбереш какво имам предвид. — Боби ехидно присви очи. — Дай ми тези пари. Само така ще ме накараш да изчезна.
Омразата я изгаряше отвътре.
— Тези момичета знаят ли, че утре сутринта ще се събудят без пари и бижута?
— В замяна ще получат това, което искат. — Той й намигна. — Дори повече.
Обзета от отвращение, Алекс се обърна и се отправи към асансьора.
— Стой далеч от мен, докато не ти се обадя.
Боби извика след нея:
— Не можеш да избягаш от сянката си, Алекс. Оглеждай се. Ще те следвам неотлъчно.
Хамънд включи нощната лампа и топлата й матова светлина обля пастелните шарки на стените. Трябваше да признае, че Петиджон е наел добър декоратор за своя хотел „Чарлз Таун Плаца“ и е създал всички удобства. Поне в луксозния апартамент на последния етаж.
Стаята бе просторна и уютна. В една от нишите на секцията имаше телевизор със седемдесетсантиметров екран, по-голям от стандартния за хотелска стая, видео и компакт-дискова уредба, както и разнообразие от дискове, последното издание на списанието за телевизия и дистанционно управление. Нищо друго.
Влезе в банята. Хавлиените кърпи изглеждаха недокоснати, откакто камериерката ги бе сложила на декоративната закачалка. В едно сребърно панерче на мраморната тоалетка все още стояха флаконите с шампоан и други козметични средства, пакет с принадлежности за шиене, кърпа за лъскане на обувки и шапка за душ.
Хамънд угаси лампата, върна се в спалнята и пристъпи по мекия плюшен килим. В стаята имаше отделен бюфет, освен онзи в хола. Съдържанието му вече бе отнесено от полицейския екип. Все пак той взе в ръка носна кърпичка и отвори хладилника. Прегледа набързо менюто от напитки и установи, че нищо не липсва. Когато затвори вратата, моторът се включи и забръмча.