Когато се отправи към вратата, един полицай промърмори зад гърба му:
— Време е за вечеря. Няма да им бъде приятно.
Смайлоу отвърна троснато:
— Не ме интересува. — Никой от хората, които работеха с него, не се съмняваше в това. — А камерите на охраната? — попита той. Системите за сигурност на „Чарлз Таун Плаца“ бяха като на музей. — Къде е видеокасетата?
— Като че ли нещо не е наред.
Той се обърна към детектива, който бе изпратен да провери охранителната техника.
— Какво по-точно?
— Голям гаф. Никой не може да каже къде е записът.
— Изчезнал е?
— Все още не се осмеляват да признаят.
Смайлоу тихо изруга.
— Дежурният обеща, че скоро ще го донесе. Но нали разбирате… — Полицаят пренебрежително сви рамене, сякаш вместо да добави: „Цивилни, едва ли може да се разчита на тях.“
— Ако все пак получиш касетата, незабавно ми съобщи. Искам час по-скоро да я прегледам. — Смайлоу се обърна към цялата група: — Това убийство ще се превърне във водеща новина. Никой, освен мен, да не разговаря с журналистите. Нито дума, разбрахте ли? Нямаме време за губене, така че се залавяйте за работа.
Детективите поеха по коридорите и започнаха да разпитват гостите и персонала. Хората не желаеха да съдействат, защото въпросите ги караха да се чувстват заподозрени. Задачата нямаше да бъде лека. Подчинените на Смайлоу знаеха от опит, че е непреклонен и деспотичен началник.
Той отново се обърна към доктор Медисън.
— Бързо ли ще се справиш с аутопсията?
— За около два дни.
— До понеделник?
— Това означава, че почивката ми през уикенда ще отиде по дяволите.
— Както и моята — строго отбеляза Смайлоу. — Искам всички изследвания.
— Както винаги — отвърна Медисън с учтива усмивка. — Ще се постарая.
— Както винаги.
След като изнесоха тялото, Смайлоу се обърна към един член на техническия екип:
— Как върви?
— Имаме късмет, че хотелът е нов. Няма много отпечатъци, вероятно повечето са на Петиджон.
— Или на нападателя.
— Не бих разчитал на това — намръщено каза мъжът. — Твърде чисто е.
Когато всички останали напуснаха апартамента, Смайлоу сам обиколи помещенията. Лично провери всичко, надникна в чекмеджетата, гардероба и вградения сейф, между матраците, под леглото, в мивката и казанчето на тоалетната, търсейки нещо, оставено от Петиджон, което би му подсказало кой е убиецът.
Единствените находки бяха библия „Гидиън“ и телефонен указател на Чарлстън. Не откри никакви лични принадлежности на Лут Петиджон, бележник, квитанции, билети, нахвърляни записки или опаковки от храна — нищо.
Смайлоу забеляза, че от бюфета липсват две бутилки скоч, а бе използвана само една чаша, освен ако убиецът не бе проявил достатъчно хитрост да вземе своята със себе си. По-късно разбра от камериерките, че във всяка стая има по четири чаши, а тук бяха останали три неизползвани.
Апартаментът бе идеално чист… освен кървавото петно на килима във всекидневната.
— Детектив Смайлоу?
Той замислено бе приковал поглед в пропития с кръв килим, но рязко вдигна глава.
Полицаят, който бе застанал до вратата, посочи с палец към коридора.
— Тя настоява да влезе.
— Коя тя?
— Аз. — Една жена пренебрежително го бутна, повдигна полицейската лента и прекрачи прага. Тъмните й очи бързо огледаха стаята. Щом видя кървавото петно на пода, издаде въздишка на разочарование и погнуса. — Вече са откарали тялото? По дяволите!
Смайлоу сви ръка, погледна часовника си и каза:
— Поздравления, Стефи. Подобри собствения си рекорд.
ТРЕТА ГЛАВА
— Отначало ми хрумна, че може би очаквате съпруга и децата си.
— Кога?
— Когато влязохте в шатрата.
— А!
Тя си даде вид, че не разбира намека на Хамънд и продължи да ближе сладолед. Едва когато в ръката й остана само клечката, каза:
— Това ли е начинът да ме попитате дали съм омъжена?
Изражението му помръкна.
— Мислех, че съм достатъчно тактичен.
— Благодаря за шоколадовия сладолед с лешници.
— Това ли е начинът да избегнете отговора?
Двамата се засмяха и след миг стигнаха до няколко дървени стъпала, които водеха надолу към брега. Кеят се издигаше на около метър над водата и бе с площ около десет квадрата. Вълните се удряха в дървената конструкция, която крепеше изтърканите дъски. Пейките бяха разположени до ръба на платформата и облегалките им служеха за парапет. Хамънд изхвърли клечката и опаковката от сладоледа й и посочи към една пейка.
На всеки ъгъл имаше стълб с лампи, но крушките бяха слаби и матови. Над дървената платформа искряха множество коледни светлини, подобни на онези от тавана на шатрата. Те озаряваха околността и създаваха романтична атмосфера.