— Благодаря.
Хамънд се върна в асансьора и натисна горния бутон. Вратите се затвориха.
— Не можеш значи — задъхано повтори той.
— Разполагаме с няколко ценни секунди. За това ли искаш да разговаряме?
— Не. Не, за бога! — Приближи се и нежно прошепна: — Искам да те докосвам.
Тя повдигна ръка към шията си.
— Дъхът ми спира.
— Така каза втория път. Или беше третия?
— Престани. Моля те, престани!
— Тогава не те чух да изричаш тази дума. През цялата нощ. Е, защо избяга от мен?
— По същата причина, поради която излъгах.
— Петиджон? Знам, че не си го убила ти. Времето не съвпада. Но по някакъв начин си замесена.
— Трябваше да си тръгна онази сутрин. А сега не бива да чуят, че разговаряме.
— Ако нямаш нищо общо — каза той и застана още по-близо до нея, — защо се опита да си осигуриш алиби, като спа с мен?
Очите й гневно светнаха. Разтвори устни, сякаш се канеше да му отвърне. Но асансьорът спря. Вратите се отвориха. На етажа чакаше Стефи Мъндел.
— О! — тихо възкликна тя, когато ги видя заедно. Погледна Алекс, а след това отново Хамънд. — Бях тръгнала да ти кажа, че я открих — промълви Стефи и вяло вдигна ръка, за да му покаже папката, която по погрешка го бе изпратила да търси. — Съжалявам.
— Няма нищо.
— Извинете — каза Алекс и се промъкна между тях.
— Мистър Пъркинс вече е тук, доктор Лад — осведоми я Стефи, докато минаваше покрай нея.
Тя учтиво благодари и продължи по коридора към двойната блиндирана врата.
— Къде се засякохте?
Въпросът на Стефи го накара да стисне зъби, но се опита да го прикрие.
— Чакаше асансьора долу — излъга той.
— Е, щом вече всички са налице, можем да започваме.
— Кажи им да почакат още няколко минути. Трябва да отида до тоалетната.
Хамънд влезе в умивалнята и бе доволен, когато откри, че няма никой. Наплиска лицето си със студена вода, а след това се подпря на хладния фаянс, наведе се и изчака капките да се стекат по страните му. Пое си Дълбоко дъх няколко пъти и тихо изруга.
Бе помолил за минути, но щеше да му бъде нужно повече време да се опомни. Всъщност може би никога нямаше да се освободи от примката на вината, която стягаше гърдите му и го задушаваше.
Какво щеше да прави? Само преди седмица дори не бе чувал за тази жена. Сега Алекс Лад бе като център на водовъртеж, който всеки момент щеше да го повлече надолу и да го удави.
Не виждаше изход. Бе извършил нарушение, което не преставаше да се усложнява. Ако бе споделил истината, когато за първи път видя скицата, може би прегрешението му щеше да бъде простено.
„Смайлоу, Стефи, няма да повярвате! Аз прекарах нощта в събота с тази жена. Нима сега ще кажете, че е затрила Петиджон, преди да ме примами в леглото?“
Може би щеше да понесе бурята, ако по-рано бе признал своята уязвимост. Все пак, когато я бе завел във вилата си, дори не предполагаше, че е замесена в престъпление. Беше станал невинна жертва на внимателно съставен план да бъде съблазнен.
Може би щяха да му се подиграват, че е прекарал нощта с напълно непозната жена. Може би щяха да го упрекнат за неговата недискретност. Баща му би го нарекъл глупак. Нима не го бе възпитал достатъчно добре, за да не преспива с непознати? Нима не го бе предупреждавал какво може да сполети един млад мъж, когато попадне в ръцете на непочтена жена?
Положението щеше да бъде смущаващо за него, за семейството му и за прокуратурата. Случилото се щеше да се превърне в клюката на деня, а той — в герой на сума ти неприлични вицове, но би го преживял.
Нямаше смисъл да се предава на угризенията. Не бе разкрил самоличността й и не я бе разобличил, когато бе съчинила историята за пътуването си до Хилтън Хед. Луташе се между дълга и желанието — и второто бе надделяло. Съзнателно и умишлено бе скрил информация, която можеше да се окаже ключова за разследването на едно убийство, точно както и фактът, че бе пропуснал да съобщи на Монро Мейсън за срещата си с Петиджон. Според правилника на всеки прокурор, поведението му през последните няколко дни бе непростимо.
Дори по-лошо. Ако имаше възможност да обмисли отново тези решения, боеше се, че би направил същия избор.
Учтивостта, с която Смайлоу издърпа един стол и я покани да седне, изпълни Алекс със съмнение. Дори я попита дали й е удобно и й предложи питие.
— Мистър Смайлоу, ако обичате, престанете да се държите с мен като с гостенка. Единствената причина да бъда тук е, че вие ме повикахте и сметнах за свой граждански дълг да откликна на молбата ви.
— Похвална постъпка.
Франк Пъркинс се обади:
— Да престанем с любезностите и да говорим по същество.