— Щом настояваш.
Смайлоу се подпря на ръба на бюрото си, както предния ден. Тази поза му даваше предимство, защото така гледаше Алекс от високо.
Когато вратата се отвори зад гърба й, бе сигурна, че влиза Хамънд. Неговата енергичност раздвижваше въздуха по особен начин. Все още не се бе съвзела след миговете, прекарани насаме с него. Бяха кратки, но въздействието им бе неповторимо.
Реакцията й бе физическа и осезаема: щом я видя, Франк Пъркинс забеляза пламналите й страни и я попита дали се чувства добре. Тя го увери, че причината е горещината навън. Но времето нямаше нищо общо с нейната руменина, както и е лекия гъдел в ерогенните й зони.
Този сексуален и емоционален трепет се смесваше с чувството за вина, тлеещо у нея, заради непочтения начин, по който бе поставила Хамънд пред дилема. Съзнателно го бе накарала да направи компромис със съвестта си.
„Отначало — мислено подчерта тя. — Само отначало.“ После желанията на тялото й бяха надделели.
Усети как отново се пробудиха, когато той влезе в стаята.
Възпря импулса си да се обърне и да го погледне, защото се боеше, че Стефи Мъндел може да долови нещо. Погледът й бе доста изпитателен, когато ги видя заедно в асансьора. Алекс се опита да изглежда хладнокръвна, докато слизаше, но когато тръгна по коридора, почувства втренчения взор на Стефи като допир на нажежено желязо до раменете си. Ако някой засечеше сигналите, които с Хамънд неволно изпращаха един към друг, това щеше да бъде Стефи. Не само защото явно бе много проницателна, а поради вродената способност да улавя романтични послания, която всяка жена притежаваше.
Алекс отново се съсредоточи, когато Смайлоу включи касетофона и изрецитира датата, часа и имената на всички присъстващи. След това й подаде ламинирана изрезка от вестник.
— Бих искал да прочетете това, доктор Лад.
Тя хвърли любопитен поглед към краткото заглавие. Не бе нужно да чете по-нататък, за да разбере, че е направила ужасна грешка, която ще й струва скъпо.
— Бихте ли го прочели на глас? — предложи Смайлоу. — Искам и мистър Пъркинс да го чуе.
Осъзнала, че детективът се стреми да я унизи, зачете равнодушно и монотонно статията за евакуацията и затварянето на Харбър Таун на остров Хилтън Хед точно в часа, когато им бе казала, че е наблюдавала атракциите. Щом свърши, настъпи дълго, напрегнато мълчание.
Най-сетне Франк Пъркинс съвсем тихо помоли да погледне изрезката. Тя му я подаде, без да откъсва очи от Смайлоу, който настойчиво и заплашително се взираше в нея.
— Е?
— Какво, детектив Смайлоу?
— Излъгахте, нали, доктор Лад?
— Не си длъжна да отговаряш — предупреди я Франк Пъркинс.
— Къде бяхте в събота — късно следобед и вечерта?
— Не отговаряй, Алекс — отново я посъветва адвокатът.
— Но аз бих искала, Франк.
— Настоявам да не казваш нищо.
— Няма какво да загубя, ако отговоря. — Въпреки съвета му, тя започна: — Имах намерение да отида на Хилтън Хед, но в последния момент промених решението си.
— Защо?
— Каприз. Вместо това, отидох на един панаир край Бюфорт.
— Панаир?
— Карнавал, лесно можете да проверите, мистър Смайлоу. Сигурна съм, че е имало реклами. Беше голямо събитие. Там отидох, след като излязох от Чарлстън.
— Може ли някой да го потвърди?
— Съмнявам се. Имаше стотици хора. Малко вероятно е някой да ме е запомнил.
— Като сладоледаджията на Хилтън Хед.
Смайлоу, изглежда, не хареса забележката на Стефи повече, отколкото Алекс. И двамата я изгледаха гневно, преди детективът да продължи:
— Ако сте видели рекламите за панаира, бихте могли да измислите това, нали?
— Да, предполагам, но не е така.
— Как да ви повярваме, след като веднъж вече ви хванахме в лъжа?
— Какво значение има къде съм била? Казах ви, че дори не съм познавала Лут Петиджон. Не знам нищо за убийството.
— Тя дори не знаеше как е умрял — намеси се Франк Пъркинс.
— Всички си спомняме удивлението на клиентката ти, когато чу, че Петиджон е застрелян.
Ироничният поглед на Смайлоу я изгаряше, но Алекс запази самообладание.
— Тръгнах от Чарлстън с намерението да отида на Хилтън Хед. Когато стигнах до панаира, взех спонтанно решение да се отбия.
— Щом сте толкова невинна, защо ни излъгахте?
„За да се защитя. И за да защитя Хамънд Крос.“
Щом искаха истината, тя бе именно тази. Но дългът на Хамънд Крос да говори истината бе по-обвързващ, отколкото нейният, а той продължаваше да мълчи. Разстроена от срещата си с Боби Тримбъл, цяла нощ бе лежала будна и бе размишлявала за своето положение.
Накрая бе стигнала до извода, че ако успее да държи Боби Тримбъл на разстояние, няма да има проблеми. Никой не би могъл да направи връзка между нея и Петиджон. Докато Хамънд вярваше в невинността й, местонахождението й в събота вечерта щеше да остане тяхна тайна, защото според него не би имало значение за разследването.