— Бях в банята — излъга Хамънд. — Какво има?
— В колата съм, на път за дома. Току-що оставих майка ти в бриджклуба. Не исках да кара в този дъжд.
Родителите му имаха старомоден брак. Ролите им бяха традиционни и ясно разграничени. Баща му сам вземаше повечето важни решения. На Амелия Крос дори не й бе хрумвало да оспори това негово право. Хамънд не разбираше сляпото й подчинение на една архаична система, която я лишаваше от индивидуалност, но тя изглеждаше напълно доволна. Никога не бе изтъквал неравнопоставеността в тяхната връзка, защото не желаеше да разгневи баща си или да нарани майка си. Освен това неговото мнение нямаше значение. Така бяха живели повече от четиридесет години.
— Как върви случаят „Петиджон“?
— Добре — отвърна Хамънд.
Престън се засмя:
— Би ли обяснил малко по-подробно?
— Защо?
— Любопитен съм. Днес следобед играх голф с шефа ти, преди да завали. Каза, че Смайлоу два пъти е разпитвал някаква заподозряна и ти си присъствал.
Баща му не бе просто любопитен. Интересуваше се дали синът му постъпва както подобава.
— Не мога да говоря за това по телефона.
— Не бъди глупав. Искам да знам какво става.
Хамънд се опита да му разкаже за разпитите на Алекс, без да издаде пристрастие.
— Адвокатът й…
— Франк Пъркинс. Добър човек.
Престън бе осведомен за подробностите. Хамънд знаеше, че не нарушава правилата за пазене на поверителна информация, защото вече са били нарушени. Приятелството между баща му и Монро Мейсън бе започнало още в ученическите им години. Щом днес бяха играли заедно голф, Монро със сигурност му бе разказал за последните събития и той почти нямаше какво да добави.
— Пъркинс смята, че нямаме доказателства против нея.
— А ти какво мислиш?
Хамънд внимателно подбираше думите си, защото не знаеше кога нещо, което е казал, ще се превърне в заплаха или дори капан за него. За разлика от Алекс, той не бе изкусен лъжец. Нямаше навик да лъже и мразеше дори най-малкото отклонение от истината. Но вече бе премълчал два важни факта. Откри, че сравнително лесно може да заблуди баща си.
— Установиха, че е изрекла две лъжи, но Франк Пъркинс е професионалист и може би няма да бъдат взети предвид.
— Защо?
— Защото все още не можем да намерим връзка между нея и убийството.
— Мейсън каза, че е излъгала къде е била онази нощ.
— Не е пропуснал нито една подробност, нали? — промърмори Хамънд под носа си.
— Какво?
— Нищо.
— Защо ще лъже, ако няма какво да крие?
Хамънд дръзко отвърна:
— Може би онази нощ е имала тайна среща и скри истината, за да защити мъжа, с когото е била.
— Може би. Но все пак е излъгала и Смайлоу го е доказал. Знам, че не го харесваш, но трябва да признаеш, че е отличен детектив.
— Безспорно.
— Впрочем той е завършил право. — Хамънд бе наясно с навика на баща си постепенно да променя посоката на разговора, за да подготви събеседника си за болезнен удар. — Надявам се никога да не се премести от полицията в прокуратурата. Възможно е да останеш без работа, сине.
Хамънд стисна зъби, за да не изрече ругатнята, която му хрумна.
— Казах на майка ти…
— Говорил си за този случай с мама?
— Защо не?
— Защото… не е честно.
— Към кого?
— Към всички засегнати. Полицията, прокуратурата и заподозряната. А ако тази жена е невинна, татко? Репутацията й ще бъде поставена на карта без причина.
— Защо си толкова разстроен, Хамънд?
— Надявам се, че мама няма да разкаже на партньорките си по бридж всички пикантни подробности.
— Прекаляваш.
Сигурно бе така, но колкото повече продължаваше този телефонен разговор, толкова повече го вбесяваше. Главно защото баща му следеше всяка негова стъпка във връзка със случая. Дело за убийство от такава величина обсебваше живота на всеки юрист. Посвещаваше на него часове, дни, седмици и дори месеци, през които не мислеше за нищо друго. Хамънд можеше да се справи. С удоволствие би посрещнал предизвикателството. Но не му бе приятно да понася критики в края на всеки ден. Това щеше да попречи на душевното му равновесие и да го накара постоянно да се съмнява дали стратегията му е правилна.
— Татко, знам какво върша.
— Никога не съм се съмнявал…
— Глупости! Ти поставяш под съмнение способностите ми всеки път, когато разговаряш с Мейсън и го молиш да те осведомява. Ако не беше доволен от работата ми, никога не би ми възложил това дело. Определено не би ме посочил за свой наследник.
— Всичко това е вярно — каза Престън с дразнещо спокойствие. — Още една причина да се тревожа, че ще се провалиш.