Но тази вечер почувства странна тревога, когато угаси лампите на долния етаж и се качи по стълбите. Стъпалата изскърцаха под тежестта й. Бе свикнала със звука, който издаваше старото дърво. Обикновено й се струваше приятен, но тази вечер прозвуча някак зловещо. Спря се на площадката и погледна към мрачното стълбище. Коридорът и стаите долу бяха пусти точно както когато бе излязла, за да потича.
Докато вървеше към спалнята, опита да си внуши, че е неспокойна заради дъждовното време. Дъждът бе донесъл прохлада след няколко дни непоносима горещина, но бе пороен. Тежките капки барабаняха по стъклата на прозорците и покрива. По олуците се стичаха обилни струи.
Отвори вратата на горната веранда и излезе, за да придърпа саксия с гардении под сенника, фонтанът в средата на градината преливаше. Цветовете бяха обрулени и стърчаха само голите клони на храстите. Гледката навяваше меланхолия. Тя се прибра, залости вратата и спусна капаците на всички прозорци.
Пороят навън бе достатъчно изнервяш. Тази вечер алеята Батъри бе пуста. Без обичайните бегачи, колоездачи и хора, излезли да разходят кучетата си, Алекс се бе почувствала изоставена и уязвима. Клоните на огромните дървета в Уайт Пойнт Гардънс изглеждаха заплашително надвиснали, а обикновено ги бе смятала за закрилници.
Когато влезе в банята, метна кърпата върху металната закачалка и се наведе над ваната, за да развърти крановете. Докато чакаше да потече топла вода, изми зъбите си. Щом вдигна поглед от мивката, видя отражение в огледалото и рязко се обърна.
Беше халатът й, който висеше на закачалката.
Алекс почувства слабост в коленете, облегна се на ръба и мислено си заповяда да престане с тези глупави страхове. Съвсем не бе в стила й да се бои от сянката си. Какво ставаше с нея?
Единствената причина бе Боби. „По дяволите! Проклет да е!“
Въпреки че й се струваше глупаво, се бе предала на същите слабости, които помагаше да преодолеят пациентите й. Когато светът на един човек рухва, той има право на някои естествени реакции, включително и гняв, дори ярост и, разбира се, детински страх.
Спомняше си от какво се бе страхувала като дете. Но; таласъмите не можеха да съперничат на Боби Тримбъл. Той бе способен да съсипе живота на много хора. Някога почти бе съсипал нейния и заплашваше да го стори отново. Затова се боеше от него. Сега дори повече, отколкото преди.
Затова подскачаше, щом видеше халата си, лъжеше и безотговорно бе въвлякла един почтен човек като Хамънд Крос в нещо ужасно.
„Но само отначало, Хамънд. Само отначало.“
Влезе във ваната и придърпа завесата. Дълго време стоя под струята с наведена глава. Чувстваше как горещата вода докосва челото й, а надигащата се нара постепенно я обгръща.
Измислената история за една съботна вечер в Харбър Таун й се бе сторила толкова правдоподобна. Нормално бе да остане незабелязана в едно селище далеч от Чарлстън, сред многолюдна тълпа. Дяволски лош късмет!
Това, което бе разказала за пистолета си, бе самата истина, но сега вероятността да й повярват изглеждаше нищожна. След като бе уличена в една лъжа, всичко, което кажеше по-нататък, щеше да бъде прието за нова измислица.
Стефи Мъндел искаше да бъде доказано, че е виновна. Прокурорката мразеше другите представителки на своя пол. Алекс се бе убедила в това още при първата им среща. Бе изучавала характери като този на Стефи Мъндел. Тя бе амбициозна, хитра и готова на всичко, за да постигне целите си. Хора като Стефи рядко бяха щастливи, защото никога не се чувстваха доволни от другите и особено от себе си. Очакванията им никога не се оправдаваха, защото не преставаха да вдигат летвата все по-високо. Удовлетворението бе непостижимо за тях. Стефи Мъндел се стремеше да постигне и невъзможното, поемайки всякакви рискове.
По-трудно бе да разбере Рори Смайлоу. Той бе хладнокръвен и Алекс не се съмняваше, че е способен на жестокост. Но долови в него някаква вътрешна борба, сякаш се опитваше да потисне демонични страсти. Явно този човек не можеше да живее в мир със себе си. Стремеше се да преодолее собствените си комплекси, като измъчваше други хора и ги караше да страдат не по-малко от него. Тази непримиримост го правеше уязвим, но той се съпротивляваше с отмъстителност, която го превръщаше в заплаха за противниците му — например заподозрените.
Не бе лесно да реши от кого да се страхува повече.
Не знаеше и какво да очаква от Хамънд. Останалите я смятаха за убийца. А той може би имаше още по-лошо мнение. Ако се замислеше за него, скоро щеше да изпадне в отчаяние и угризения, а нямаше излишно време да съжалява за това, което можеше да се получи между тях, ако се бяха срещнали в друг момент и на друго място.