Той се усмихна и се доближи към нея.
— Стараем се да бъдем гостоприемни, госпожо.
Потвърди думите си с покана за танц. След няколко бързи песни диджеят избра блус. Боби я притегли към себе си и се извини, че е леко изпотен. Тя го успокои, че няма нищо против. Бе на мнение, че от потта лъха мъжественост. В края на танца дланите му притискаха ханша й и мис Елън Роджърс безспорно усещаше, че е възбуден.
Когато я освободи от прегръдката си, страните й бяха зачервени и изглеждаше развълнувана.
— Съжалявам за… — запелтечи той. — Толкова е… Господи, чувствам се неловко. Не съм бил с жена… ако искате, ще си отида, аз…
— Не е нужно да се извинявате. Това е естествено. Не можете да го контролирате.
— Права сте, госпожо, не можах да се овладея. Бяхте толкова близо до мен.
Хвана ръката му и го поведе обратно към масата. Следващите питиета бяха по нейна поръчка. Когато ги изпиха до половината, Боби й разказа за съпругата си:
— Почина от рак. Преди две години, през октомври.
Очите й се премрежиха.
— Съжалявам.
Увери я, че едва наскоро е започнал да излиза и отново да се наслаждава на живота.
— Отначало си мислех: „Добре че не създадохме деца.“ сега като че ли ми се иска да имахме. Знаете ли, човек се чувства самотен, когато си няма никого на света. Хората не бива да живеят сами. Това е против природата ни.
Тя плъзна ръка под масата, потупа го по бедрото в знак на съчувствие и я остави там.
„Господи, колко съм добър!“, помисли си Боби.
От другата страна на завесата стоеше Хамънд.
— Изплаши ме до смърт! — задъхано призна Алекс. — Какво правиш в дома ми? Как влезе? Откога си тук?
— И ти ме изплаши.
— Аз? Как?
— Досетих се защо лъжеш. Страхуваш се от убиеца на Петиджон.
— Да, хрумна ми, че животът ми може да е в опасност.
— Исках да те предупредя, а е рисковано да се обаждам по телефона.
Тя погледна към спалнята.
— Подслушват ли ме?
— Боя се, че това е в стила на Смайлоу. Дори без да е получил съдебно нареждане.
— Мисля, че е заповядал да ме следят.
— И така да е, аз не знам. Впрочем покатерих се по задната стена. Не бих имал полза да ме видят в дома ти, нали? Пет минути чуках на вратата на кухнята. Видях, че лампите на горния етаж светят, а ти не отвори и започнах да си въобразявам какво ли не. Хрумна ми, че съм дошъл твърде късно, че се е случило нещо… — Той замълча. — Трепериш.
— Студено ми е.
Хамънд свали кърпата, наметна я върху раменете й, притегли краищата един към друг и ги задържа.
— Какво те кара да мислиш, че си под наблюдение?
— Докато тичах, видях кола, която ми се стори подозрителна. С включен двигател и угасени фарове.
— Тази вечер си тичала? В това време? Сама?
— Обикновено тичам сама. Но винаги внимавам.
Той вяло се усмихна.
— Извинявай, че те изплаших.
— Вече бях настръхнала.
— Не можех да позвъня на входната ти врата, нали?
— Прав си.
— Щеше ли да ме пуснеш?
— Не знам. — Добави по-тихо: — Да.
Хамънд погледна към шията й, където блестяха капчици вода. Пусна кърпата и се отдръпна на крачка от нея, за което заслужаваше орден за доблест.
— Трябва да поговорим.
— Ще изляза след малко.
Той сковано пристъпи към спалнята. Не виждаше нищо около себе си, но чувстваше, че всичко носи отпечатъка на Алекс. Вещите в стаята бяха подбрани с вкус. Когато дойде при него, беше загърната с халат. Въпреки че бе старомоден, с припокриващи се предници и копан, който се завързваше на кръста, Хамънд го намери за невероятно секси, защото под него се криеше влажното й голо тяло.
— Ръката ти кърви.
Погледна раната на палеца си, на която досега не бе обърнал внимание.
— Мисля, че съм се порязал, когато се опитах да разбия ключалката ти.
— Да го превържа ли?
— Няма нужда.
Последното, което искаше, бе да разговарят. Копнееше да я докосне. Искаше да разтвори халата и да притисне лице към гърдите й, да усети вкуса на кожата й, да вдъхне от нейната чувственост. Цялото му тяло пулсираше от физическо желание, но положи усилие да го овладее. Не можеше да бъде обвинен за поведението си в събота. Но носеше отговорност за всяка своя стъпка след това.
— От самото начало знаеше името ми, нали? Знаеше кой съм.
— Да.
Той бавно кимна, докато осмисляше това, което отдавна подозираше, но не желаеше да приеме.
— Не искам да продължаваме този разговор.
— Защото?…
— Защото знам, че отново ще ме излъжеш. Това ще ме разгневи, а не желая да изпитвам гняв към теб.
— Аз също не искам да ми се сърдиш. Може би не трябва да разговаряме.