— Бих искал да чуя отговора ти на един въпрос. Дори да е лъжа.
— И какъв е той?
— Дали и за теб… онази нощ ще остане незабравима.
Тя леко наклони глава.
— Не само страстта — добави Хамънд. — А… всичко.
Алекс преглътна и гласът й прозвуча задъхано:
— Никога няма да забравя онази нощ. Именно това се бе надявал да чуе, но изражението му стана още по-мрачно.
— Независимо дали желаем или не, трябва да поговорим.
— Не с необходимо.
— Напротив. Когато влязохме в шатрата почти по едно и също време, не беше случайност, нали?
Тя се поколеба няколко мига и поклати глава.
— Как, за бога, разбра, че ще бъда там? Самият аз нямах намерение да се отбивам.
— Моля те, не ми задавай повече въпроси!
— Беше ли при Лут Петиджон по-рано през деня?
— Не мога да разговарям с теб за това.
— Отговори ми, по дяволите!
— Не мога.
— Въпросът е толкова прост.
Алекс поклати глава с унила усмивка.
— Напротив.
— Тогава обясни ми.
— Ако го направя, ще стана твърде уязвима.
— Странно е, че употребяваш тази дума за себе си, когато аз съм този, чиято съдба е поставена на карта.
— Не ти си заподозрян в убийство.
— Права си, но не можеш да отречеш, че положението ми е неловко. Ще се изправя срещу убиеца на един от най-видните жители на нашия град, който при това е съпруг на най-добрата ми приятелка.
— Твоята най-добра приятелка?
— Дейви Бъртън, вдовицата на Лут Петиджон. Познаваме се от деца. Тя е настояла да ми възложат това дело. Много хора разчитат на мен, хора, които не бих искал да разочаровам. Можеш ли да си представиш какво ще стане с репутацията ми, с кариерата и бъдещето ми, ако някой разбере, че тази вечер съм бил тук с теб?
— Затова си тръгнах в неделя сутринта. — Алекс нервно закрачи из стаята. — Исках да остана анонимна. За да не се чувстваш застрашен, както сега.
— Но в неделя сутринта бе твърде късно за благоразумие и загриженост. Щом толкова си се разтревожила за репутацията ми, просто не биваше да ме заговаряш.
Тя го изгледа изумено.
— Извинявай, но паметта ти изневерява. Ти ме заговори.
— Да, права си — промърмори Хамънд.
— Кой искаше да си тръгне? Два пъти. Два пъти се опитах да си отида, но ти ме настигна и ме помоли да остана с теб. Кой кого проследи след панаира? Кой спря и…
— Добре — каза той и енергично размаха ръце. — Но откакто свят светува, най-известната женска тактика е да се правите на недостъпни. Ти много добре знаеше какво правиш.
— Да — извика тя. Преплете пръсти и го погледна с насълзени очи. — Знаех какво правя. Напълно си прав. Отначало исках само… да установя контакт е теб.
— Защо?
— Като застраховка.
— С други думи, за да си осигуриш алиби.
Алекс сведе глава и каза тихо:
— Не знаех, че ще ми харесаш. Не бях предвидила, че между нас ще възникне привличане. Започнах да съжалявам, че съм те използвала. Затова се опитах да избягам от теб. Не исках да те подтикна към компромис със съвестта ти заради една връзка… макар и толкова кратка… с мен. Но ти ме настигна. Целуна ме и след това… — Отново срещна погледа му. — След онази целувка причината, поради която бях решила да се срещнем, вече нямаше значение. Исках само да бъда с теб. — Изтри сълзите от страните си. — Това е истината. Независимо дали вярваш или не.
— Защо ти трябваше алиби?
— Знаеш, че не съм убила Петиджон. Каза го в асансьора.
— Така е. Затова повтарям: защо ти трябваше алиби?
— Моля те, не ме разпитвай.
— Кажи ми само това.
— Не мога.
— Защо?
— Защото не искам да помислиш… — Тя замълча и въздъхна дълбоко. — Просто не мога, това е.
— Има ли нещо общо с онзи мъж?
Въпросът я изненада. Тя бързо примигна.
— С кого?
— Причаках те тук в неделя вечерта. Видях те с един мъж в открит мерцедес, приблизително дванадесет часа след като беше се любила е мен.
— О, в неделя вечерта? Това беше… един стар приятел. От колежа. Дошъл е в Чарлстън по работа. Обади се и ме покани да изляза с него.
— Лъжеш.
— Защо не ми вярваш?
— Защото част от работата ми е да разпознавам лъжите и лъжците, а ти със сигурност лъжеш.
Алекс изправи гръб и скръсти ръце.
— Нека всичко между нас приключи. Сега. Тази нощ. Положението е непоносимо. Съществува риск за кариерата ти. Не искам да я съсипя. И определено не желая да се виждам с човек, който ме смята за лъжкиня.
— Кой… беше… той?
— Какво значение има кои са приятелите ми, когато твоите приятели Стефи и Смайлоу нямат търпение да ме пратят в затвора за убийство?
— Нима е чудно, че не ти вярвам, когато продължаваш да избягваш отговора на най-простия въпрос?