Чувстваше се щастлив, докато я гледаше, отпуснала глава върху ръката му. Помисли, че е заспала, защото очите й бяха затворени, но забеляза, че крайчецът на устните й се изви в усмивка. Целуна клепачите й.
— За какво мислиш?
Тя тихо се засмя и го погледна. Проследи с нокът извивката на устните му.
— Опитвам се да си представя какво би било, ако можехме да се облечем официално и да излезем някъде. На ресторант. На кино. Или на обществено място, където целият свят да ни види.
— Може би и това ще стане. Някой ден.
— Може би — прошепна тя, но тонът й не издаде повече оптимизъм, отколкото неговият.
— С удоволствие бих се разходил с теб из Чарлстън и бих те представил на всички свои приятели.
— Наистина ли?
— Като че ли си изненадана.
— Малко е необичайно. За една неравностойна връзка…
— Не е такава, Алекс.
— Нима?
— Не е.
— Тук съм сравнително отскоро, но добре знам как стоят нещата в Чарлстън.
— Кои неща?
— С обществените прослойки.
— Тези глупости не ме интересуват.
— Но за повечето граждани на Чарлстън са важни. Аз нямам благородно потекло. А ти произхождаш от една от най-известните фамилии.
— На съвременен чарлстънски език бих ти казал: „Скъпа, честна дума, пет пари не давам за това.“ Но дори да имаше някакво значение за мен, бих предпочел теб пред всяка друга жена в този град. Вече направих избора си.
— Дори пред Стефи Мъндел?
Изражението му я накара да се засмее.
— Да можеше да видиш физиономията си.
— Как разбра?
— Женска интуиция. Намразих я от пръв поглед. Чувството беше взаимно и нямаше нищо общо с това, че аз съм заподозряна, а тя е прокурор. Причината беше много по-проста. Днес, когато ни видя заедно в асансьора, се досетих. Били сте любовници, нали?
— Бяхме. Наблягам на миналото време. Продължи повече от година.
— Кога скъсахте?
— Преди два дни.
Този път на нейното лице се изписа изумление.
— В неделя? — Той кимна. — Заради онова, което се случи в събота?
— Не. Нещата отдавна не вървяха. Но след нощта с теб напълно се убедих, че като двойка Стефи и аз сме безнадежден случай. — Прокара пръсти през косите й. — Въпреки склонността ти да лъжеш, ти си най-прекрасната жена, която познавам. Във всяко отношение. Не само във физическо.
Поласкана от думите му, тя се усмихна.
— Например?
— Умна си.
— А ти си мил с възрастните и животните.
— Забавна си.
— Спокоен и уравновесен. През повечето време.
— Тридесетгодишна, смела, честна и почтена.
— Сигурна съм, че си бил бойскаут.
— От отряда на орлите. Докъде бях стигнал? О, гърдите ти са прекрасни.
— Говорехме за нещата освен физическото влечение. Въпреки забележката й, той страстно я целуна. Когато устните им се разделиха, тревожното й изражение го смути.
— Какво има?
— Внимавай, Хамънд.
— Никой няма да разбере, че съм идвал тук.
Тя поклати глава:
— Нямам предвид това.
— А какво?
— Възможно е да се стигне до процес и животът ми да е в твоите ръце. Моля те, не ме карай преди това да се влюбя в теб.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Сряда
— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.
Прокурор Монро Мейсън покани Стефи Мъндел да седне.
— Разполагам само с минута. Какво те води при мен?
— Случаят „Петиджон“.
— Така и предполагах. По-точно?
Колебанието на Стефи бе планирано и отрепетирано. Преструвайки се на смутена, тя каза:
— Неприятно ми е да ви безпокоя за нещо, което би ви се сторило незначителен служебен въпрос.
— Свързан с Хамънд и детектив Смайлоу? Нима са започнали да се държат като побойници, вместо като професионалисти?
— Имаше няколко словесни престрелки. Чух обиди и от двете страни, но мога да се справя с това. Безпокои ме нещо друго.
Той погледна часовника на бюрото си.
— Трябва да ме извиниш, Стефи. След десет минути имам среща.
— Става дума за цялостното отношение на Хамънд — заяви тя.
Мейсън се намръщи.
— Отношението му? Към какво?
— Струва ми се… не зная… — Стефи си даде вид, че се опитва да намери точната дума, и накрая я изрече: — Безразличен.
Мейсън се облегна назад и я изгледа недоверчиво.
— Трудно ми е да повярвам. Това дело е като дар божи за него.
— Аз също мислех така! — възкликна тя. — Обикновено не проиграва шанса си. Предполагах, че ще следва Смайлоу по петите, за да се добере до всяко доказателство, което може да представи в съда. Очаквах веднага да започне да се подготвя за процеса. Подобни дела винаги са го амбицирали. Затова съм истински объркана — продължи тя. — Сякаш му е все едно дали мистерията ще бъде разгадана. Аз го държа в течение за всичко, което науча от Смайлоу. Осведомявам го, когато полицията попадне на гореща следа или стигне до задънена улица. Хамънд не проявява никакъв интерес.