— А как си обяснявате неговата незаинтересованост?
Мейсън сви рамене.
— Трябва да работи и върху други дела. Графикът му е претоварен. Може би има зъбобол. Или нещо в личния му живот не е наред. Съществуват безброй възможни причини за тази разсеяност. Но от убийството са изминали едва няколко дни. Разследването все още е в предварителен етап. Смайлоу признава, че не разполага с достатъчно доказателства, за да издаде заповед за арест. — Той се усмихна и отново заговори гръмогласно: — Убеден съм, че когато Смайлоу повдигне обвинение срещу доктор Лад или когото и да било за това престъпление, Хамънд ще се съсредоточи върху играта и ще я спечели.
Въпреки че бе готова да изскърца със зъби, Стефи издаде въздишка на облекчение.
— Радвам се, че приемате нещата така. Неприятно ми бе да ви ги съобщя.
— Затова съм все още тук.
След недвусмисления намек, че вече му е отнела достатъчно време, той свали сакото си от закачалката.
Стефи го последва до вратата на офиса му и продължи, опитвайки се да бъде убедителна:
— Боях се, че ще се разочаровате от Хамънд и ще поверите делото на някой друг. Тогава и аз вече нямаше да работя върху него, а страшно бих съжалявала, защото случаят е изключително интересен. Нямам търпение полицията официално да ни посочи заподозрян. Искам час по-скоро да започнем да се готвим за процеса.
Впечатлен от нейния ентусиазъм, Мейсън каза с насмешка:
— Тогава ще се зарадваш, когато чуеш какво е намислил Смайлоу тази сутрин.
— Времето ми почти изтича…
В препълнената аудитория, където Алекс изнасяше лекция пред студенти по медицина, прозвуча недоволно мърморене.
— Благодаря — каза тя с усмивка. — Оценявам вниманието ви. Преди да се разделим, искам да изтъкна колко важно е пациент, страдащ от пристъпи на паника, да не бъде обявяван за хипохондрик. За съжаление това се случва твърде често. Членовете на семейството, разбираемо защо, не проявяват толерантност към постоянните му оплаквания. Понякога симптомите са толкова странни, че им се струват нелепи и често ги приемат за измислица. Затова — дори когато на пациента е предписано лечение и е получил указания как да преодолява честите състояния на напрегнатост — близките му също трябва да бъдат посъветвани как да се отнасят към тези пристъпи. А сега наистина трябва да завършвам, защото иначе редовните ви преподаватели ще ме линчуват. Благодаря за вниманието.
Студентите бурно я аплодираха, преди да се отправят към изхода. Няколко останаха да поговорят с нея, да стиснат ръката й и да споделят колко интересна и полезна е била лекцията й. Един от тях дори й подаде копие от нейна статия и я помоли за автограф.
Домакинът й се приближи едва когато и последният студент си тръгна. Доктор Дъглас Ман бе преподавател в Медицинския университет на Южна Каролина. С Алекс се бяха запознали като студенти и оттогава бяха приятели. Беше висок, слаб и плешив, отличен играч на баскетбол и заклет ерген поради причини, които никога не бе споделял с Алекс.
— Може би трябва да основа твой фенклуб — отбеляза той, когато стигна до нея.
— Радвам се, че успях да задържа вниманието им.
— Шегуваш ли се? Те поглъщаха жадно всяка твоя дума. Сега няколко дни ще бъда център на вниманието — каза доктор Ман с широка усмивка. — Доволен съм, че имам известни приятели.
Тя се засмя на неуместния според нея комплимент.
— Приятна публика. И ние ли бяхме толкова будни на тяхната възраст?
— Кой знае? Бяхме дрогирани.
— Ти беше дрогиран.
— А, да. — Сви костеливите си рамене. — Права си. Ти никога не се забавляваше. Само работа и никакви развлечения.
— Извинете, доктор Лад?
Алекс се обърна и се озова лице в лице с Боби Тримбъл. Сърцето й се сви.
Боби хвана ръката й и енергично я разтърси.
— Доктор Робърт Тримбъл. Монтгомъри, Алабама. Дойдох в Чарлстън на почивка, но тази сутрин видях съобщение за лекцията ви и реших да се запозная с вас.
Дъг, който нямаше представа за неудобството й, се представи и стисна ръката на Боби.
— Колегите винаги са добре дошли на нашите лекции.
— Благодаря. — Боби отново се обърна към Алекс: — Проявявам особен интерес към изследванията ви върху паническите реакции. Любопитен съм да узная какво ви насочи именно към този синдром. Може би нещо от личния ви живот? — Той й намигна. — Страх от възмездие за минали грехове?
— Съжалявам, доктор Тримбъл — студено каза тя. — Имам пациенти.
— Извинете за безпокойството. Беше удоволствие да се запозная е вас.
Алекс рязко се обърна и тръгна към изхода. Дъг тихо се сбогува с Боби и се втурна да я настигне.