— „Моржа и Зидаря“ е най-дългото — отвърна Туидълдум, като потупа любезно брат си по рамото. Туидълди започна веднага:
Блестеше над морето…
Тука Алиса се опита да го прекъсне.
— Ако стихотворението е много дълго — каза тя колкото можеше по-учтиво, — не бихте ли ми показали по-напред кой път…
Туидълди се усмихна мило и започна отново:
Блестеше над морето ярко слънце,
то светеше със цялата си мощ;
то с всичките си сили се стремеше
да укроти разпенената площ.
И всичко туй май твърде странно беше,
защото беше полунощ.
Луната жълта светеше сърдито,
ядосана, че брат й пред светът
в небето се разхожда упорито
след свършека на дневния си път.
— Не е възпитано — тя каза — тъй открито
да свети нощем както през денят.
Морето беше твърде, твърде мокро,
а пясъкът бе твърде, твърде сух.
Ни облаче не можеше да видиш,
че облак нямаше на свода кух.
И птици не хвърчаха в висините,
че птичка нямаше в простора глух.
А Моржа и Зидаря с бавна стъпка
вървяха уловени под ръка.
Те ронеха сълзи със всичка сила,
че толкоз пясък има по света.
— Да махнат този пясък — те унило
си казваха, — ще бъде красота!
— Девойки осем с осем кърпи бели,
да биха мели месеци наред,
не мислиш ли — печално Моржа каза, —
че биха сложили тук малко ред?
— Съмнявам се — Зидаря рече жално
и сълза капна по лика му блед.
— О, миди, хайде да се поразходим —
помоли се любезно Моржа благ. —
Разходка мила с весели другари
по морския пустинен, равен бряг.
Побързайте, приятелчета стари,
ръка подайте, тръгвайте във крак.
Тук възрастната мида се надигна,
погледна ги, но без любовен плам.
О, възрастната мида понамигна,
поклати умната глава едвам:
загатваше им, че не е наивна:
— Къде ли ще ме водите, аз знам.
Но осем малки миди скачат живо.
Любезната покана те приеха,
изчеткаха си дрехите грижливо,
обущата им от боя лъщеха.
И чудна бе таз суета голяма,
че мидите крака изобщо нямат.
Последваха ги други осем миди
и после още — множество голямо.
Те идват, скачат, Моржа да ги види,
прииждат все, а краят им го няма.
Подскачат по вълните морски, буйни
и пясъците оживяват шумни.
Зидаря, всички миди с Моржа благ
вървяха повече от две-три мили
и уморени те подвиха крак —
приседнаха да съберат пак сили.
А всички малки миди — върволица,
стояха, наредени във редица.
Тук Моржа каза бавно: — Време дойде
да поговорим за неща, като:
обуща, червен восък, параходи,
за зеле и царе,
защо морето е горещо-вряло
и имат ли прасетата криле.
— Почакай малко — мидите казаха, —
преди да почнем дружен разговор.
Защото някои от нас без дъх са
и пияни сме от морския простор.
— Без бързане — Зидаря се намеси
и те му поблагодариха в хор.
— Един хляб топъл — Моржа тихо рече —
добре ще е да беше подръка.
Пипери вино и глава лук печен
да можеше да имаме сега.
И тъй, готови ли сте, миди, вече?
Е, хайде да започваме пира.
— Но не със нас! — извикаха тревожно
и леко посиняха те от страх. —
След милите слова това ще бъде
най-страшно неприличие и грях!
— Нощта е чудна! — каза Моржа тихо. —
Погледайте на дивни божи свят.
Бе толкова любезно, че дойдохте
не, вий сте много мили и добри! —
А пък Зидаря само каза сухо:
— Я давайте филии без кори!
Не се правете всичките на глухи,
че да повтарям ще се уморя:
— Изглежда срамно — каза Моржа тихо, —
че им играеме такваз игра.
Доведохме ги ние тъй далече
и тичаха те с нас не на шега. —
Зидаря само тихичко изрече:
— Ти мажеш маслото като с тесла!
— Скърбя за вас — подхвана тъжно Моржа,
съчувствам ви от все сърце.
Със хълцане и плач той взе в ръце
най-едрите от мидите тогаз,
закри със кърпа своето лице,
и своите разплакани очи.
— О, мили миди — каза пък Зидаря, —
направихте добра разходка с нас.
Не ще ли се завърнете обратно?
Но никакъв ответ! Не дойде глас.
И туй едва ли чудно бе, защото
изядоха ги всичките завчас.
— Повече ми харесва Моржа — каза Алиса, — защото поне малко му е било мъчно за горките миди.
— Но той е изял повече от Зидаря — каза Туидълди. — Виждаш ли, той си държал кърпичката пред лицето, за да не може Зидаря да брои колко миди изяжда, напротив!