И двамата братя изтичаха в гората, уловени за ръка. След малко те се върнаха, натоварени с разни неща, като: възглавници, одеяла, железни поставки за пред огнище, покривки за маса, похлупаци за тенджери и кофи за въглища.
— Надявам се, че умееш да забождаш карфици и безопасни игли и да връзваш канапи — забеляза Туидълдум. — Всички тия неща трябва да влязат по някакъв начин в работа.
Алиса разправяше по-късно, че никога не била виждала да се вдига толкова шум за нищо: как двамата се въртяха насам-натам, накачиха по себе си какви ли не неща и й отваряха голяма работа да връзва канапи и да закопчава копчета и игли.
„Наистина те ще заприличат повече на вързопи стари дрехи, отколкото на каквото и да е друго, когато се нагласят“ — си казваше тя, като завързваше една възглавница около врата на Туидълди, за да го пазела да не му отрежат главата, както обясняваше сам той.
— Знаеш ли — прибави той сериозно, — това е едно от най-опасните неща, които могат да се случат на човека през време на сражение — да му отрежат главата.
Алиса се разсмя високо, но успя да прикрие смеха си с кашлица, за да не го обиди.
— Много ли съм бледен? — запита Туидълдум, като се изправи, за да му сложат шлема на главата.
(Той нарече това нещо шлем, но то приличаше много повече на тенджера.)
— Да… малко сте бледен — отвърна любезно Алиса.
— Обикновено съм смел — продължи той тихо, — само че днес случайно имам силно главоболие.
— Аз пък имам зъбобол — каза Туидълди, който беше чул думите на брат си. — Аз съм много по-зле от тебе.
— Тогава по-добре е да не се биете днес — каза Алиса, която сметна, че тъкмо сега се удава случай да ги помири.
— Ние трябва да се бием малко, но не ми се ще да продължаваме дълго — каза Туидълдум. — Сега колко е часът?
Туидълди погледна часовника си:
— Четири и половина — каза той.
— Да се бием до шест — каза Туидълдум, — а после ще вечеряме.
— Много добре — отвърна тъжно другият. — А тя може да ни гледа. Само че по-добре да не стои много близо — прибави той. — Обикновено аз удрям всичко, каквото видя, когато наистина се разгорещя.
— Аз пък удрям всичко, което мога да стигна — извика Туидълдум, — все едно дали го виждам или не.
Алиса се усмихна:
— Навярно в такъв случай много често удряте дърветата — каза тя.
Туидълдум се огледа, самодоволно усмихнат.
— Не вярвам до края на битката да остане дърво наоколо! — каза той.
— И всичко това за едно кречетало! — каза Алиса
с надеждата, че ще ги засрами поне малко, задето се бият за такава глупост.
— Нямаше да се разсърдя толкова — отвърна Туидълдум, — ако кречеталото не беше съвсем ново.
„Дано дойде по-скоро голямата врана!“ — помисли Алиса.
— Имаме само един меч — каза Туидълдум на брат си, — но ти можеш да вземеш чадъра, и той е остър. Само че да побързаме. Става до немай-къде тъмно.
— И дори още по-тъмно — каза Туидълди. И наистина, изведнъж стана необикновено тъмно. Алиса помисли, че иде буря.
— Какъв черен облак! — каза тя. — И колко бързо се приближава. Също като че ли има крила!
— Това е Враната! — извика Туидълдум с остър, тревожен глас и двамата братя си плюха на петите и изчезнаха в миг.
Алиса потича из гората и спря под едно голямо дърво.
— Никога не може да ме стигне тука, прекалено голяма е, за да се промъкне през дърветата — каза си тя. — Но не ми се ще да пляска така с криле. Също като че ли из гората бушува ураган. — Я, ето един шал, отвян от вятъра!
ПЕТА ГЛАВА
ВЪЛНА И ВОДА
Както говореше, Алиса хвана шала и се огледа, за да види притежателя му. В този миг се появи Бялата Царица. Тя тичаше лудо през гората с широко разтворени ръце, сякаш летеше, и Алиса тръгна учтиво да я пресрещне с шала.
— Много се радвам, че се случих точно на пътя, където летеше шалът ви — каза Алиса, като помогна на Царицата да си го наметне.
Бялата Царица я погледна безпомощно и уплашено и започна да повтаря нещо, което звучеше като „хляб с масло, хляб с масло“; Алиса помисли, че ако иска да разговаря, ще трябва първа да заговори. И така, тя започна някак срамежливо:
— Да се реша ли, ваше величество, да…
— Можеш, ако мислиш, че това ти е необходимо — каза Бялата Царица. — На мен обаче съвсем не ми е нужно.
Алиса си каза, че е безсмислено да започва разговора със спор. Затова се усмихна и обясни:
— Исках само да кажа дали ще разрешите вие…
— Но аз нямам нужда нито от решене, нито от разрешване! — изстена нещастната Царица. — Аз се сресах и облякох сама преди два часа.
Много по-добре би било, както се стори на Алиса, ако някой друг решеше и обличаше Царицата, защото тя изглеждаше ужасно разпусната. „Всяко нещо на нея е сложено накриво — си помисли Алиса. — И навред по нея има фуркети.“